Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (84)

82

До мен Ари беше застинал като статуя, втренчил очи в клонираната Макс. Сетих се, че навремето двамата бяха сформирали отбор срещу истинската Макс и стомахът ме присви. Добре беше да го следя още по-внимателно.

Замислих се над отвратителното развитие на събитията, но Ръч ме ръгна с лакът в ребрата.

— Божичко! — прошепна тя. — Видя ли?

— Да — казах аз мрачно, без да откъсвам поглед от Макс II. — Срещаме се отново.

— Какво имаш предвид? Досега не сме я виждали — озадачи се Ръч.

Обърнах се и я погледнах.

— Ехо? Забрави ли за онзи ден надолу с главата, когато съм се опитала да готвя и съм ти предложила да те среша?

Ръч повдигна вежди.

— Да. Онова беше Макс II. Но аз не говоря за нея! Погледни четири реда по-назад!

Погледнах. И разбрах какво ми сочеше Ръч.

Редом с останалите там маршируваше Ръч II — с нетипична за Ръч сериозност. С тази уговорка изглеждаше досущ като нея.

— Майко мила! — изрекох беззвучно.

Това не беше за вярване.

— Опа! — произнесе Ейнджъл притихнало и посочи.

Преглътнах стона си и за секунда отпуснах глава в ръце. Чудно. Само това ни липсваше на този свят — втора Ейнджъл. Да, за Бога! Явно едно летящо шестгодишно дете, способно да контролира мислите на останалите, беше напълно недостатъчно!

— Не мога да повярвам — възкликна Ръч. — Има втора аз!

— И втора аз — каза Ейнджъл.

Всички вътре ли бяха клонинги? Може би не, но можех да се обзаложа, че бяха мутанти до един.

— И какво? Аз не съм достатъчно важен, за да ми направят двойник, така ли? — Тото звучеше искрено обиден. — Не, няма да клонираме кучето. Някакво си псе, за какво ни е.

Почесах го зад ушите, но той изсумтя и се просна на тревата.

— Аз също нямам двойник — каза Ари.

Джеб явно не беше клонирал собствения си син. Колко сантиментално.

— Дали ще се опитат да ни сменят, както направиха с теб? — попита Ръч.

— Да — отговорих. — Но ще се усетим на мига — новата Ръч ще е мълчалива и умърлушена, а новата Ейнджъл ще се държи като обикновено шестгодишно дете.

Двете се усмихнаха, а аз се поздравих за умелия начин, по който ги бях ободрила в рязко влошилата се ситуация.

— Знаете ли — предложих, — хайде да измислим някаква зашифрована дума или фраза, с която да можем да се уверим абсолютно, че сме ние самите. Става ли?

— Добре — каза Ръч.

— О-о, сетих се — каза Ейнджъл и доближихме глави, за да ни я прошепне.

— Идеално! — каза Ръч и се усмихна.

Аз се засмях тихо и плеснах беззвучно длан в нейната.

Ари се ухили и кимна.

Дори и на косматото черно лице на Тото като че се изписа усмивка.

И каква беше тайната ни дума?

Да бе, ей сега ще ви кажа.