Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (82)

80

Нещо странно: откакто се разделихме със Зъба и с останалите, от Заличителите, Белите престилки и роболетите нямаше ни вест, ни кост. А бяхме аз, Ейнджъл, Тото и Ари — всички възможни обекти за проследяване. При все това в последните няколко дни се бяхме отдали на grande vacance, както казваме тук, в безгрижния Пари^[1].

На какво се дължеше това? Единствената разлика беше, че Зъба, Гази и Иги не бяха с нас. Пълна лудница. Замислих се какво ли правеха — дали бяха на някой плаж, или на купон, или някъде другаде… напълно забравили за нас. И без да им липсваме.

Част от мен просто изгаряше от желание да намерим някой интернет клуб, за да можем поне да прочетем последните писания в блога на Зъба. Може би така щях да добия представа къде бяха и с какво се занимаваха. По-голямата и горда част от мен обаче отказваше да удовлетвори мъчителното ми любопитство.

— Божичко! — изписка Ръч и уви артистично засукано шалче около шията си. — Това е страхотно!

И е толкова удобно за някой Заличител — просто го хваща, дръпва и ти чупи врата — едва не изтърсих аз. Вместо това кимнах вяло с надеждата да прочете мнението ми по изражението на лицето ми.

— Ето за това говоря! — обади се Тото радостно. Подпря предните си лапи на мраморния плот и побутна шоколадовия кроасан към себе си. — Седя си и си хапвам, при това без да се налага Ейнджъл да контролира нечий ум. Това се казва цивилизация!

В случай, че не знаете, в повечето ресторанти в Париж пускат кучета. Бяхме се настанили около малка мраморна масичка пред едно кафене. Хората си минаваха покрай нас, без никой да се превръща в Заличител или в нещото, което беше заместило Заличителите.

— Това е просто прекрасно — каза Ръч и преметна шалчето през рамо, за да не го натопи в кафето си. — Колко мога да изям?

Ядеше третия си кроасан.

Свих рамене.

— Колкото искаш, стига да не започнеш да повръщаш.

Е, признавам — в ролята си на майка съм малко нестандартна. Но да не забравяме, че бях само на четиринайсет и всъщност не бях раждала никого.

— Иска ми се… — започна Ейнджъл, но замлъкна и отпи от кафето с мляко.

Иска ми се и останалите да бяха тук с нас — чух в главата си, но не беше Гласът. Кимнах й. Аз също — отговорих й мислено.

— Какво да правим след това? — попита Ръч. — Искате ли да идем до Ловъра?

Поклатих глава.

— Прекалено заградено, с прекалено много охрана и с прекалено много хора. Целият валиум на света няма да е достатъчен, за да вляза там.

— Айфеловата кула е открита и е висока — вметна Ейнджъл.

Кимнах.

— Да, там може — погледнах часовника си. — Имате четири часа, след което си тръгваме.

Ръч козирува.

— Jawohl!^[2]

Тото се задави от смях, а Ари и Ейнджъл се ухилиха.

 

 

Всеки знае как изглежда Айфеловата кула. Но на място е далеч по-голяма — плетеницата от стомана и желязо направо чезне в небето. Беше много изкушаващо просто да полетим до върха, но вместо това се наредихме на безкрайната опашка и стигнахме горе с претъпкания асансьор. Знаете колко обичам да се тъпча с непознати в тесни пространства!

Когато стигнахме обаче, гледката си заслужаваше. Точно под нас се виеше река Сена, обсипана с плаващи домове лодки и туристически корабчета. Отгоре виждахме всичко, всички забележителности, например Триумфалната арка и Лувъра. Париж се простираше във всички посоки около нас.

Трябваше да призная, че градът действително беше прекрасен. Сградите имаха старинна елегантна осанка и в красотата си се различаваха от тези в Щатите. Искаше ми се и момчетата да го бяха видели. Надявам се и вие да се насладите на града един ден — ако оцелее след опита на Белите престилки да унищожат света.

Разбира се, Ръч настоя да идем на пазар. Поне уличните сергии не бяха толкова клаустрофобични, колкото закритите магазини. Малките сергийки за книги и цветя покрай Сена ме накараха да се почувствам, сякаш сме в някакъв филм със субтитри. С търпението на светица изчаках Ръч и Ейнджъл да разгледат всички фланелки, шапки и книги на френски, които не можехме да носим, камо ли да четем.

Ари изпробва едно кожено яке — неговото беше прокъсано и мръсно. Продавачът го огледа предпазливо, но Ейнджъл го разсея и той сякаш престана да го вижда.

— Отива ти — казах, докато той кършеше рамене в него. — Удобно ли е?

Той се свъси и посочи буцестите си свръхразвити мускули и големите криле, които не се прибираха плътно като нашите:

— Нищо не е удобно, когато си такъв.

Застанах зад него, за да му оправя яката. Погледът ми се спря на нещо — срокът на годност на тила му. Часът му щеше да удари много, много скоро.

И знаете ли какво? Доволна бях, че го заведох до Париж.