Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (73)

71

Следваше корпорацията „Айтекс“. Могъщият индустриален гигант, който явно стоеше зад всички експерименти с рекомбиниране на ДНК, зад плана „Ре-Еволюция“, известен още като плана „Наполовина“, както и зад кой знае колко други налудничави планове за масово унищожение и хаос.

По принцип — последното място, на което бихме искали да попаднем.

И мястото, на което трябваше да идем.

Централата им се намираше в…

— Треджил на Теймза? — прочете Ръч съсредоточено.

— Звучи като увеселителен парк с костюми от туид — подметна Ейнджъл.

— Произнася се Темза — обяви Тото и облиза лапа. — Може ли още едно чипсче?

Подадох му хартиената фуния, пълна с гореща пържена риба и пържени картофи. Откачените британци наричаха пържените картофи чипс, а чипсът — криспс. Курабийките пък бяха бисквитки. Нямах представа как казваха на истинските бисквити. Караконджули?

— С оцет, моля — продължи Тото.

Поръсих картофа с оцет, след което отново се втренчих в картата. В кафенетата с интернет, които открихме, се очакваше да си носиш собствен компютър. Зъба беше отнесъл нашия, затова се наложи да идем в библиотеката.

Разбира се, открихме, че „Айтекс“ е навсякъде, с клонове в четиринайсет града в Обединеното кралство. Главният им офис обаче явно беше на около трийсет минути по въздух на запад-югозапад от Лондон.

— Рибата с картофи ми харесва — обади се Ари. — Вкусно е.

— Аха — рекох разсеяно, впила очи в картата.

Все още не можех да повярвам, че трябваше да се изправя срещу дракона без Зъба. Беше изоставил и мен, и Ръч, и Ейнджъл. Нима появата на Ари го беше ядосала толкова, че да престане да му пука дали ще оживеем? Наистина ли мислеше, че блогът му може да разреши всички проблеми? Не ми звучеше реалистично тайфа разгневени деца с вили и факли да сложат край на зловещия терор на „Айтекс“.

Думата „терор“ внезапно ме наведе на спомена за Гази, който беше заявил на агентите на ФБР, че се казва „Капитан Терор“. На мига очите ми запариха и в гърлото ми заседна буца. Гази. Иги. Толкова ми липсваха. Бях ги сънувала цяла нощ и се събудих с мисълта, че ще им се случи нещо лошо, а аз няма да съм в състояние да им помогна.

Направо ми идеше да убия Зъба. Определено беше в списъка със задачи, точно след спасяването на света.

Идиот. Кретен. Боже. Беше част от мен. Носех го в кръвта си. А моята течеше в неговите вени — буквално. Как можа да постъпи така?

Погледнах към Ари, който топеше последните си картофи в локвичка кетчуп. В несъразмерната му ръка те изглеждаха като клечки за зъби. Наблюдавах го внимателно — засега оставяше впечатление за вярност и искреност и не будеше подозрение. Дали обаче наистина не бях допуснала най-голямата си грешка?

Знам какво си мислите: разбира се, че не, Макс! Зъба е! Зъба допусна грешката!

Да, да, всички знаем каква изключителна рядкост е да допусна грешка. Изключителна рядкост.

И все пак…

Щях да държа Ари под око.

— Макс? — Ръч се беше вторачила в мен. — Земята вика Макс?

— М? Какво?

— Нали ще идем с полет? — попита Ръч и посочи Треджил на Темза на картата. — Тоест с истински полет, а не със самолет. Нали?

— Да. — Погледнах през прозореца. — Тръгваме веднага след залез-слънце. Междувременно някой да иска още чай?

— Да, аз няма да откажа — обади се Тото.

Има си хас.