Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (7)

5

Досега не бяхме ходили в Далас, затова на следващия ден решихме да посетим мемориала на Джон Ф. Кенеди като част от нашия тур „Забележителностите на Тексас“. Искам да кажа, че останалите го решиха, след като отхвърлиха с мнозинство налудничавото предложение от моя страна да се покрием.

И така, ето ни на мемориала на открито. Трябва да призная, че на мен лично няколко обяснителни табели не биха ми били излишни.

— Това ще се стовари на главите ни всеки момент — обади се Тото, втренчил поглед в четирите стени^[1], извисяващи се около нас, и се озърна подозрително.

— Не пише нищо за президента Кенеди — оплака се Газопровода.

— Вероятно се очаква да знаеш нужното, преди да дойдеш тук — рече Иги.

— Бил е президент — започна Ръч и прокара тъмната си ръка по гладкия бетон. — И са го убили. Струва ми се, че са го смятали за добър президент.

— Аз продължавам да твърдя, че е имало и втори стрелец. — Тото подуши нещо и тупна на тревата.

— Хайде вече да тръгваме, моля ви — рекох. — Преди да се изсипе някой автобус с ученици…

— Добре — съгласи се Иги. — Но после какво? Няма ли да измислим нещо забавно?

Явно непрекъснатата гонитба с кръвожадни Заличители и побъркани учени не беше достатъчно забавна за него. Днешните деца са толкова разглезени!

— Има музей на краварките — обади се Ръч.

Откъде го беше научила? Нямах никаква представа.

Зъба отвори лаптопа си и зареди туристически сайт за Далас.

— Има и голям музей на изкуствата — оповести без особен ентусиазъм. — И аквариум.

Ейнджъл седеше кротко на земята и приглаждаше все по-опърпаната козина на своето плюшено мече Селесте.

— Аз съм за музея на краварките — рече тя.

Прехапах устни. Не можеше ли просто да се ометем от тук, да се скрием някъде и да премислим положението на спокойствие? Аз ли бях единствената, която изпитваше належаща нужда да си изясни какво, по дяволите, става?

— Има футболен мач — каза Зъба.

Лицето на Иги светна:

— Вярно?

— Тази вечер, на стадиона „Тексас“ — Зъба хлопна екрана на лаптопа и се изправи. — Мисля, че трябва да идем.

Вторачих се в него.

— Луд ли си? Как така ще ходим на футболен мач?! — изфучах с присъщите си деликатност и такт. — Да се наврем в тълпа от десетки хиляди хора, в затворено пространство, обсипано с камери… Бога ми, самата мисъл за това е кошмарна!

— Стадионът „Тексас“ е открит — рече Зъба твърдо. — Днес играят „Каубойс“ и „Чикаго беърс“.

— Там сме! — викна Иги радостно и размаха юмрук.

— Зъб, може ли да поговорим насаме? — троснах се аз и му направих знак да ме последва извън мемориала.

Излязохме през един отвор в бетона и се отдалечихме на няколко метра. Сложих ръце на кръста си.

— Откога ти вземаш решенията? — попитах. — Няма да ходим на никакъв мач! Навсякъде ще има камери. Откъде изобщо ти скимна!

Зъба ме измери сериозно с безизразен поглед.

— Първо, мачът ще е върховен. Второ, време е да заживеем свой собствен живот. Трето, да, ще има камери навсякъде. Ще ни видят. Училището, Института, Джеб и останалите Бели престилки вероятно следят всички камери на обществени места. Така че ще разберат къде сме.

Бях бясна и мислите ми препускаха неориентирано.

— Интересно… Когато стана тази сутрин, не даваше вид, че си загубил разсъдъка си.

— Ще разберат къде сме и ще ни погнат — каза Зъба мрачно. — И така ще разберем откъде се задава торнадото.

Накрая прозрението ме огря.

— Искаш да ги предизвикаме!

— Това неведение е непоносимо — рече той тихо.

Претеглих находчивостта на предложението на Зъба срещу моето желание да запазя водачеството си. Накрая въздъхнах и кимнах:

— Добре, разбирам. С други думи, съвсем скоро ни очаква ожесточена схватка. Обаче си ми длъжник, да знаеш. Футбол, за Бога!