Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (60)

58

Представете си, ако обичате, донякъде занемарено и не много използвано бунгало. За онези от нас, които нямахме дори къща, идеята да имаме бунгало звучи направо зашеметяващо. Дори и да не е много луксозно.

Както и миналия път, кацнахме в гората недалеч от къщата и се промъкнахме тайно по-близо. Дочухме гласове и бучене на двигател. Зъба ме изпепели с поглед. Имаше хора.

— Добре… Заключи ли? — каза единият глас.

— Да. И изгасих огъня.

— Браво. Нямам търпение да дойдем пак.

— Например в събота? Какво ще кажеш?

Е, честито. Вратите на колата се затръшнаха и гласовете заглъхнаха. Притиснахме се към стволовете на дърветата и се опитахме да задържим дъха си, който излизаше на пара от устите ни.

Погледнах Зъба и повдигнах вежди триумфално. Тръгваха си. Беше идеално. След като колата се отдалечи, изчакахме десет минути и проникнахме вътре като истински малки престъпници.

Все пак се постарах да не нанасям прекалено много щети. Сигурно заради момичешкия такт, който бяха присадили в моята ДНК.

— Топло е! — отбеляза Ейнджъл доволно.

— Да проверим в кухнята! — Ръч се втурна нататък.

— Страхотно е — каза Ари.

Зъба го стрелна с отровен поглед, след което ме измери хладно с очи. Направих се, че не забелязвам, и се насочих към кухнята. Беше време за едно здраво хапване.

— Ох, добре, че не са вегетарианци — каза Ръч искрено и извади няколко консерви говеждо.

— Как се казваха онези, дето са по-зле и от вегетарианците? — сбърчи нос Гази.

— Вегани — отговорих. — Хайде, да отворим тези сладури!

Потърсих отварачка.

— Вижте, има дори кучешка храна! — каза Газопровода и вдигна пред себе си хартиен чувал.

Тото го измери с поглед.

— Шегуваш се, нали?

В хладилника имаше и прясна храна — сирене, ябълки. Сладко. Масло.

— О, раят на прасетата — пое дъх Ръч.

Ари се хранеше с мъка през разкъсаната си уста. Не казах нищо. Човек трябва да понесе последствията от изборите, които прави.

Напоследък замисляла ли си се за избора, който ти правиш, Макс? — попита Гласът. — Онова, което избираш, в името на общото благо ли е, или на твоето собствено?

Няма по-добър начин да убиеш апетита си от това да чуеш безплътен глас в главата си.

Очевидно не избирам само заради себе си — помислих злъчно. — Ако беше така, щях да се излежавам в някой удобен хамак с книга в ръка. Някъде на топло.

— Какво имаше предвид онзи, който каза, че Китай иска да ни използва като оръжие? — попита Иги и изля половин кутия мюсли в една купа… Без да разсипе нищо.

— Не знам — повдигнах вежди аз. — Вероятно като шпиони? Нямаме телосложението да носим тежки оръжия. Макар че кой знае какво са измъдрили онези откачалки! Вероятно някоя пълна глупост, например да ни завържат за бомба и да я програмират да избухне в последния момент — нещо такова.

Гази се засмя. Огледах се и си помислих: Всички от ятото са заедно и сме невредими. Засега.

Така де, ятото и Ари. Същинска колекция циркови експонати. И говорещо куче. И все пак беше хубаво.

— Може ли да поговорим? — Зъба се беше надвесил над мен.

Тялото му излъчваше напрежение.

Ох, страхотно.

— Може ли да е по-късно? — лапнах последната от равиолите в консервата и зачоплих по дъното с вилица.

— Не.

Поспорих, но когато си наумеше нещо, Зъба нямаше убеждаване. С въздишка станах от стола и излязох навън. На верандата скръстих ръце на гърдите си.

— Добре, давай, излей си душата — казах в опит да прикрия, че ме наранява.

— Трябва да избереш сега — отрони той, а от очите му направо хвърчаха искри. — Мен или него.