Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (59)

57

Не много отдавна (въпреки че имах чувството, че е било преди няколко века) тримата със Зъба и Ръч бяхме открили едно бунгало в Колорадо. Тогава беше необитаемо, но в момента беше ски сезонът и земята беше покрита с дебела снежна покривка. Все пак си струваше да го проверим.

Бях последна, затова ускорих и застанах най-отпред. Промених посоката леко — беше ми ясно точно накъде трябва да полетя от тук.

Осмелих се да погледна Зъба.

— Накъде тръгна? Да не би Ари да ти пошушна някое скривалище? — Думите му бяха като изсечени от лед.

— Зимното бунгало, в което ходихме. Може би все още е празно. Ще си починем там.

Той поклати глава.

— Не става! Знаеш правилата — никога не се връщаме два пъти на едно и също място! Ако собствениците са я посетили, знаят за взлома и вероятно са подобрили охранителната система. А ако никой не е ходил, така или иначе, взехме повечето храна с нас.

Боже, колко ненавиждах да проявява здрав разум и логика. Честно, ако имаше нещо, което гарантирано да ме изкарва от кожата ми…

— Мина ми през ума — отвърнах спокойно, — но имаме нужда от почивка и това е най-добрият вариант.

— Не е! — каза той. — По-добре да потърсим някой каньон или пещера и да се скрием там…

— Писна ми от пещери и каньони! — Троснатият ми тон учуди и него, и мен. — Писна ми от пустинни плъхове на огън! Искам покрив, легло и храна, която не трябва да ловя и дера!

Той ме изгледа с удивление. На мига се засрамих, все едно бях признала, че не съм направена от стомана.

Е, съжалявам. Така се чувствах.

Ускорих, оставих Зъба зад себе си и се насочих право към бунгалото.