Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (47)

45

Не знам дали сте попадали на тур в свръхсекретна лаборатория на учени злодеи, например по време на някоя училищна екскурзия. Във всеки случай аз получих своя тук в този ден и ако ми бяха възложили да напиша съчинение по темата, заглавието му щеше да бъде: „По-страшно и далеч по-ужасно, отколкото изобщо можете да си представите (дори и да имате абсолютно извратено въображение)“.

Все пак, бяхме отрасли тук (или поне така мислех). Освен това бяхме видели доста ужасяващи неща и в Ню Йорк (или поне така мислех). Така че донякъде бях свикнала с потресаващите недоразумения на природата. Ари обаче ме буташе по коридорите и нагоре-надолу с асансьора, и ме водеше в части на Училището, които не бях виждала никога и за чието съществуване дори не подозирах. Повярвайте ми, аз и останалите от ятото бяхме като герои от „Дисниленд“ в сравнение с някои от видените гледки.

Не всички бяха рекомбинантни форми на живот. Някои бяха просто „усъвършенствани“, без да бъдат комбинирани с други видове.

Видях човешко бебе, което още не можеше да ходи. Седеше на пода и дъвчеше някаква гумена жаба, докато един от Белите престилки пишеше дълго, сложно, неразбираемо математическо уравнение на огромна бяла дъска.

Друг от Белите престилки попита:

— За колко време го реши Фейнман^[1]?

— За четири месеца — отвърна първият.

Бебето пусна жабата и допълзя до дъската. Единият от Белите престилки му подаде маркер. Бебето изписа сложно, неразбираемо решение на дъската, изпъстрено с гръцки криволици, след това седна на земята, погледна дъската и задъвка маркера. Другият учен свери отговора, вдигна поглед и кимна.

— Браво на момичето — каза първата Престилка и подаде на детето бисквитка.

В друга стая видях кутии от плексиглас, в които растеше някаква отблъскваща материя. Подобно на мозъчна тъкан вещество, което плаваше в различни на цвят течности. От кутиите излизаха жици, свързани с компютър. Един от Белите престилки пишеше команди на клавиатурата, а подобията на мозък явно ги изпълняваха.

Погледнах Ари.

— С мозък далеч ще стигнеш.

— Мисля, че целта е да проверят дали хората могат да оцелеят без тяло — обясни той.

Следващото помещение беше пълно със заместителите на Заличителите, така наречените роболети. Висяха в редици, окачени на метални куки като омачкани палта в гардероб.

Червените им очи бяха затворени и всички имаха кабел, включен в бедрото. Тънката космата заличителска кожа беше плътно опъната по металните им конструкции. На места се беше прокъсала и през дупката се подаваше я става, я някакви зъбни колела или бутала. Като цяло видът им беше доста отвратителен.

— Зареждат се — обясни Ари безизразно.

Главата ми се завъртя, по-силно от обичайното.

— На това му казват „мозък на клечка“ — посочи Ари.

Видях метален гръбнак, който ходеше наоколо на двата си метални крака. Походката му беше гладка и равна като на човек. На върха на гръбнака имаше кутия от плексиглас с… не с хамстер, не… с някаква подобна на мозък маса.

Нещото премина покрай нас, издавайки някакви звуци, сякаш говореше само на себе си.

В съседното помещение имаше изцяло човешко малко дете на около две години, което беше необичайно здраво, с яки развити мускули като невръстен културист. Беше на лежанката и вдигаше над сто килограма — далеч надвишаващи собственото му тегло, може би осем или повече пъти по толкова.

Не можах да изтърпя повече.

— И какво ще правим сега, Ари?

— Ще те върна обратно — отговори той.

Понесохме се безмълвно по коридорите и етажите на това свърталище на кошмарите. Замислих се… ако срокът му на годност беше истина, какво ли беше усещането да знаеш, че краят ти наближава, минута след минута, секунда след секунда. С ятото се бяхме изправяли срещу смъртта хиляди пъти, но шансът да отървем кожите винаги беше присъствал.

Да носиш датата татуирана на тила си… Все едно да се озовеш на влакова линия, срещу теб като стрела да се носи влак, а ти да не можеш да повдигнеш стъпала от земята. При първия удобен случай щях да проверя тиловете ни.

— Макс, аз… — започна Ари и спря пред вратата на стаята на ятото.

Не казах нищо.

— Иска ми се… — понечи той отново с разтреперан глас.

Не знаех какво щеше да каже, но нямаше нужда да довършва. Потупах ръката му, завинаги преобразена в тежка космата лапа със заличителски нокти.

— На всички ни се иска, Ари.