Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (44)

42

Добре, представете си ме здравата уплашена. Или бърникаха дълбоко в мозъка ми, или… бърникаха още по-дълбоко в мозъка ми.

Много бързо прехвърлих възможните варианти през ум:

1. Лъжеха (естествено);

а) лъжеха, че никой от нас не беше напускал Училището нито за миг;

б) не лъжеха, че никой от нас не беше напускал Училището нито за миг;

2. Случващото се в момента, дори в тази секунда, беше поредната халюцинация;

3. Всичко до момента всъщност беше смес от кошмари и сънища, породени от някакви вещества (анорексично слаба вероятност);

4. Независимо дали лъжеха, или не, и дали беше сън, или не, трябваше да се освободя, да ги наритам едно хубаво и да приключа с това веднъж завинаги.

Отпуснах глава на тънката възглавница и огледах ятото. Бяха израсли пред очите ми, бяха се издължили, бяха пуснали коса. Нима бяхме прекарали години, приковани за леглата? Или пък си бяхме на тази възраст от самото начало, създадени на нея?

Погледнах към Ейнджъл с надеждата да ми прати някоя успокоителна мисъл. От нея обаче не дойде нищо. О, Господи!

Не можех да мисля повече. Бях гладна, изпитвах болка и се опитвах да озаптя все по-неудържимата си паника. Затворих очи и се опитах да вдишам равномерно няколко пъти.

— Къде може човек да си намери нещо за ядене в тая дупка? — попитах накрая.

— Още сега ще ви донесем храна — отговори Джеб.

— Един вид прощална вечеря — вметна Ейнджъл с невинно гласче.

Отворих очи.

— Съжалявам, Макс — рече Ан Уокър, — но както вероятно си осъзнала, прекратяваме всички експерименти с рекомбиниране на ДНК. Всички кръстоски между вълк и човек са оттеглени. Време е да оттеглим и вас.

Което обясняваше защо не бяхме видели и един Заличител в последно време. Гази ми беше разказал за летящите роболети.

— „Да ни оттеглите“ в смисъл да ни убиете? — попитах равно. — С това ли се утешавате? Като използвате евфемизми за смъртта и убийството? — Преправих си гласа, сякаш чета новините. — В днешната емисия: седем души бяха „оттеглени“ в ужасяваща катастрофа на Седемнайсето шосе… — Пак промених гласа си. — Джими, не оттегляй птичето с пушката… — И пак. — Моля ви, сър, не ме оттегляйте! Ето, вземете портфейла ми!

Впих очи в Джеб и в Ан, а от студения ми гняв лицето ми се превърна в маска.

— Как живеете с това? Как се гледате в огледалото? Лесно ли заспивате вечер?

— Ще ви донесем нещо за ядене — каза Ан и побърза да излезе.

— Макс… — започна Джеб.

— Не смей да говориш с мен! — изсъсках аз. — Вземай си малката предателка и се разкарай от предсмъртната ни килия!

Ейнджъл премести поглед от мен върху Джеб, без да променя изражението си. Той я хвана за ръка и я изведе от стаята с въздишка. Тресях се от емоции и в последен пристъп на ярост напрегнах всичките си свръхестествени сили и опънах ремъците от велкро.

Нищо.

Тръшнах се обратно на леглото, а в очите ми се събраха сълзи. Мисълта, че ятото ме вижда в това състояние, ме подлудяваше. Раздвижих пръстите на лявата си ръка и потърсих белезите. Нищо.

— Е, добре мина — обади се Зъба.