Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (39)

37

Сякаш някой беше играл боулинг с главата ми и с кегли от плътен мрамор.

Сърцето блъскаше в гърдите ми, дишах плитко и накъсано, а всички мускули по тялото ме боляха. Не знаех какво ставаше, но не беше нищо хубаво.

Отворих очи.

Нищо хубаво беше толкова нелепо определение за ситуацията, че сякаш беше на друг език — на езика на наивните идиоти.

Бях вързана за метално болнично легло — китките и глезените ми бяха приковани с дебели ивици велкро^[1].

И не бях сама.

С усилие надигнах глава, потискайки пристъпа на гадене, който ме връхлетя и задави на мига. Преглътнах конвулсивно.

Отляво Гази беше прикован за друго метално легло. Дишаше неравномерно и потръпваше в съня си.

До него Ръч се беше размърдала и стенеше тихо.

Обърнах се надясно. Иги. Лежеше напълно неподвижно, с отворени очи, втренчен невиждащо в тавана.

Зад него Зъба мълчаливо напъваше превръзките от велкро с мрачна решителност и пребледняло лице. Усети, че го гледам, и в очите му за миг проблесна облекчение.

— Добре ли си? — рекох беззвучно.

Той кимна отсечено, след което посочи с глава останалите. Кимнах уморено и обобщих ситуацията с универсалното изражение за „Ама че гадост!“. Той изкриви глава към леглото срещу нас. Тото лежеше отгоре му напълно безжизнен, с изключение на спорадичните мускулни тикове. Крачетата му бяха вързани като нашите. Беше проскубан — около устата му липсваха парчета козина.

Помръднах глава — внимателно, за да не повърна — и огледах помещението. Намирахме се в гола бяла стая без прозорци. Като че различавах врата отвъд леглото на Ръч, но не бях сигурна.

Иги, Зъба, аз, Гази, Ръч, Тото.

Ейнджъл я нямаше.

Поех въздух и се наканих да напъна ремъците, когато осъзнах нещо. Миризмата. Химическата смесица на антисептик, спирт, дезинфектант и пластмасови тръбички. Миризмата, която беше тровила ноздрите ми всеки ден от първите десет години от живота ми.

Погледнах ужасена Зъба. Той се втренчи въпросително в мен.

Молех се да греша, макар че за свой ужас вътре в себе си знаех, че бях права. Произнесох безмълвно: „Училището“.

Очите му проблеснаха и потвърдиха подозрението ми. Нямаше нужда от друго потвърждение. Кошмарът беше започнал отначало.

Отново бяхме в Училището.