Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (37)

35

Когато Ръч най-сетне отвори очи, камионът се движеше. Нямаше спомени от последните няколко часа и предположи, че ги е прекарала в сън.

Завъртя се наоколо и видя, че Гази и Иги лежат със затворени очи. Може би спяха. И Тото изглеждаше изтощен — лежеше на една страна и дори не пъхтеше.

Ейнджъл я нямаше. Макс и Зъба нямаха никаква представа къде бяха, нито какво се беше случило. Иги като че се беше предал.

Газопровода не беше казал нищо, но Ръч знаеше, че е по-уплашен, отколкото би признал. По мръсните му бузи личаха изсъхнали следи от сълзи. Така изглеждаше по-малък и по-беззащитен, отколкото го беше виждала някога.

Ръч се премести малко и видя пет роболета, седнали в предната част на каросерията, облегнали гръб на стените. Оттук изглеждаха почти като обикновените Заличители, но все пак имаше някаква лека разлика. Практически бяха метални роботи, чиято конструкция беше покрита с тънка заличителска кожа. Козината им не беше толкова гъста. А и никога не се преобразяваха в подобие на хора — запазваха вълчия си вид през цялото време.

Ръч отново затвори очи. Беше уморена, всичко я болеше и нямаше сили дори да мисли. Нуждаеха се от план, но всичко изглеждаше толкова всепоглъщащо и ужасно.

Камионът се раздруса и спря. Звукът на спирачките прониза тъпанчетата й. След това продължи със силно друсане, сякаш бяха напуснали пътя и караха през някаква нива. Ох, ох, ох — мислеше си Ръч и хапеше устни, за да не извика. Гази и Иги отвориха уморено очи, а Тото се размърда.

— Надявам се, че това е пишпауза — измърмори той.

Отвън се разнесоха викове. Трите деца птици се надигнаха с усилие. Ръцете им все още бяха вързани с лепенка зад гърбовете им.

Металните врати в дъното се отвориха с мощен трясък, който разтърси мозъците им. Те присвиха очи пред нахлулата слънчева светлина и завъртяха глави. Роболетите, които бяха вътре при тях, тръгнаха към вратата.

Чуха се още викове. Гласовете долитаха откъм кабината на камиона. Отвън Ръч можеше да различи единствено дълъг пуст черен път, обрамчен с ниски храсталаци. Нямаше сгради, нямаше стълбове. Нямаше и никой, който да им помогне. Нямаше къде да избягат. Крилете им бяха стегнати плътно за гърба.

— Какво става? — прошепна Иги едва чуто, но все пак един от роболетите го изрита.

— Млъквай! — изръмжа той подобно на запис от телефонен секретар.

Към вратата на товарния отсек се насочиха множество стъпки. Ръч застана нащрек — за каквото и да ги чакаше.

Но никой никога не би могъл да предположи какво се случи след това.

Цяла армия роболети заобиколиха вратата. Косматите им лица бяха застинали в еднотипна ухилена физиономия. Ръч преглътна и се застави да изглежда по-смела, отколкото се чувстваше.

Тълпата се размърда оживено, явно за да пропусне някого. Макс? Сърцето й запърха при тази мисъл. Дори и да я хвърлеха при тях в камиона охлузена и изтощена, пак щеше да е прекрасно и щеше да й се зарадва…

Джеб!

Сърцето на Ръч се сви при вида на лицето, което я беше съпътствало през по-голямата част от детството й. Джеб ги беше спасил, а после беше загинал — или поне те бяха решили, че е мъртъв. После се появи отново… очевидно беше един от Тях. Ръч знаеше, че в момента Макс го ненавиждаше, така че и тя самата го мразеше.

Тя присви очи.

Един Заличител — истински Заличител — пристъпи иззад Джеб и застана до него. Ари! Ари, който също беше умрял, а после се беше оказал жив. Ари беше единственият Заличител, когото бяха виждали от дни.

Ръч придоби отегчено изражение — точно каквото беше виждала по лицата на Макс и на Зъба хиляди пъти. Да, да, Джеб и Ари — помисли си тя. — Нямате ли нещо ново?

Зад Ари пристъпи още някой.

Очите на Ръч се уголемиха, а дъхът заседна в гърлото й. Устата й се отвори, но отвътре не излезе нито звук.

Само устните й успяха да оформят беззвучно една дума: Ейнджъл.

Ръч се вгледа в сините очи на Ейнджъл, но те сякаш принадлежаха на напълно непознат. Ръч никога не я беше виждала в подобно състояние.

— Ейнджъл! — На лицето на Гази се четеше смесица от радост и объркване.

— Ейнджъл? — пророни най-сетне и Ръч, а по гръбнака й подобно на ледена вода плъзна страх.

— Време е да умрете — каза Ейнджъл с миличкото си детско гласче.