Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (32)

30

Инстинктивната паника не закъсня да ме връхлети веднага щом тя върза ръката ми, но на мига се стопи в нищото. Тра-ля-ля.

Някой хвана другата ми ръка. Зъба. Усетих грубата му кожа, костите му, силата му.

— Толкова се радвам, че си с мен — изломотих и му се усмихнах замаяно.

Дадох си сметка за озадаченото му притеснено изражение, но не се впечатлих.

— Знам, че всичко ще бъде наред, щом си тук.

Стори ми се, че бузите му поруменяха, но вече не можех да бъда сигурна в нищо. Усетих едно-две убождания от игла в ръката си и промълвих вяло:

— Ей…

— Слагам ти местна упойка — обясни доктор Мартинес. — Нужна е около минута, докато подейства.

— Я гледайте колко красиви светлини — казах замечтано.

Тъкмо ги бях забелязала: въртяха се над главата ми в розово-жълто-синя феерия. Усмихнах се. Усетих лек натиск върху ръката си и си помислих: Трябва да видя какво става. В следващия миг обаче мисълта се стопи като желе на нагорещения преден капак на кола.

— Зъб?

— Тук съм.

Фокусирах погледа си с усилие.

— Толкова се радвам, че си с мен.

— Да, вече го каза.

— Не знам какво бих правила без теб.

Втренчих се в него, като се опитвах да видя нещо отвъд твърде ярката светлина.

— Всичко ще бъде наред — пророни той.

— Не — казах аз при внезапното прозрение, че нищо нямаше да бъде наред. — Нищо няма да бъде наред. Нищо.

Струваше ми се страшно важно той да го разбере.

Отново усетих натиск на ръката си и се зачудих какво точно ставаше. Майката на Ела имаше ли намерение да започне в скоро време?

— Всичко е наред. Отпусни се. — Гласът му звучеше сковано и притеснено. — Просто… се отпусни. Недей да говориш.

— Вече не искам чипа — обясних замаяно, а после повдигнах вежди. — Всъщност никога не съм го искала.

— Добре — каза Зъба. — Ще го извадим.

— Искам да ме хванеш за ръка.

— Аз вече те държа за ръка.

— Хм. Знам.

Отнесох се за няколко минути на ръба на безсъзнанието, но все пак усещах, че той продължава да държи ръката ми.

— Тук имате ли фотьойл? — Всяка дума ми костваше сериозни усилия.

— Не — чу се гласът на Ела някъде зад главата ми.

— Мисля, че бих искала фотьойл — рекох в просъница и отново притворих очи. — Зъб, нали няма да си тръгнеш?

— Няма. Тук съм.

— Добре. Искам да си тук. Не ме оставяй.

— Няма.

— Зъб, Зъб, Зъб — промърморих, запленена от чувствата си. — Обичам те. То-о-о-олкова те обичам.

Опитах се да протегна ръце, за да им покажа колко, но не можах да ги помръдна.

— За Бога — изтърси Зъба със страдалчески глас.

— Добре, готови сме — каза доктор Мартинес най-сетне. — Извадих чипа. Ще отвържа ръката ти, Макс, след което искам да раздвижиш пръсти.

— Добре.

Раздвижих пръсти в ръката на Зъба.

— На другата ръка — каза той.

— Добре.

Раздвижих и тях.

— Хайде, Макс, размърдай ги — каза доктор Мартинес.

— Мърдам ги — отвърнах и ги раздвижих по-енергично.

— О… — каза доктор Мартинес. — О, не.