Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (25)

23

— Защо се возим в камион, при положение че всички можем да летим? — прошепна Иги.

Вместо отговор един от роболетите го изрита силно в ребрата.

— Уф!

Ръч почувства болката му и потръпна. Той обаче беше сляп и не можеше да види изражението й и да усети съчувствието, което се опитваше да му изпрати.

Всичко я болеше. Беше загубила представа от колко време лежаха в товарния отсек на големия камион, усещайки всяка бабуна на пътя. Бяха вързани от часове и тя вече не чувстваше ръцете си. При всяко раздрусване на камиона рамото или хълбокът й се удряха в твърдия под. Вероятно беше покрита с чудовищни синини. Както и останалите.

След като ги заловиха, роболетите нахлузиха качулки на главите им. Ръч долови отблъскващо сладникава миризма, замая се и загуби съзнание. Събуди се в камиона без никаква представа накъде бяха тръгнали. Може би към Училището. Или към Института.

И в двата случая им предстоеше доста път. Тоест щеше да лежи тук, потънала в неведение и ужас какво ги чака, минута след минута, час след час.

Какво ги чакаше… клетка. Ужасяващи, страховити и неописуемо болезнени експерименти, обикновено свързани с игли. При тази мисъл Ръч едва не изстена. Миризма на химикали. Бели престилки. Ярки проблясъци светлина. Стряскащи шумове. Съзнанието, че същото се случва и на останалите от ятото. А Макс я няма. И Зъба го няма.

Но това — здраво стегнатите й китки, гледката на останалите от ятото, вързани и страдащи, около нея, незнанието къде бяха Макс и Зъба и дали щяха да успеят отново да открият ятото… Това не беше най-лошото.

Най-лошото беше, че когато се опомни, беше преброила само три глави в камиона.

Ейнджъл я нямаше.