Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (23)

21

— Право нагоре? — попита Иги, но Гази отговори:

— Не! И над нас са! Навсякъде са!

В ушите на Ръч нахлу оглушително жужене като от хиляди пчели. Щом роболетите се приближиха, жуженето зазвуча като песен, нещо от рода на: „Много сме! Няма да ни победите!“.

— Но със сигурност ще опитаме! — извика Гази.

Той се наведе, грабна няколко пръчки от огъня и ги хвърли нагоре. Няколко от роболетите се запалиха. Отлично. Значи горяха!

Ръч също се спусна към огъня, но хвана една от пръчките твърде нагоре и изгори ръката си. Въпреки това я запрати във въздуха с всички сили и за нейно удовлетворение няколко роболета избухнаха в пламъци.

— Жестоко! — ухили се Гази и за момент забрави паниката си. — Все едно са полети с бензин!

— Нямат разум — каза Ейнджъл.

Ръч я погледна.

— Нямат разум — повтори Ейнджъл разочаровано. — Безсилна съм.

— Е, аз поне мога да ги хапя! — изпръхтя Тото, тичащ в кръг около тях. — Само да ми паднат! Как ще ги стисна между зъбите си!

Той заподскача наоколо и затрака с челюсти.

— Тото! — рече му Ейнджъл. — Внимавай! Върни се тук!

— Ще им дам урок! — викаше кучето.

Ятото се би ожесточено — естествено. Макс ги беше научила да се бият и никога, за нищо на света, да не се предават. Освен ако бягството не беше по-разумният изход, добавяше тя винаги.

Би било страхотно да избягат, помисли си Ръч, но в случая нямаше накъде. Каньонът беше задръстен от роболети. Те явно бяха изработени от метал и имаха само тънко заличителско покритие. Изгорените вече бяха чист метал, покрит с овъглени останки от кожа и козина, които изпускаха отблъскващо зловоние.

Иги ги засипа с всички бомби, с които разполагаше (Ръч нямаше представа къде ги беше крил досега — можеше да се обзаложи, че и Макс не подозираше за съществуването им), но взривовете унищожиха едва петнайсет-двайсет роболета. А това не беше достатъчно… далеч не беше достатъчно.

Бяха в капан. Може би ако Макс и Зъба бяха тук, щяха да спечелят още минута-две, преди роботите да ги надвият. Беше ужасно, напълно обезнадеждаващо.

След по-малко от двайсет минути и четирите деца птици бяха омотани в неподвижни вързопи, Тото също. Роболетите ги взеха и се издигнаха във въздуха подобно на някакви летящи подобия на тостери.

Ръч огледа Иги, Гази, Ейнджъл и Тото. Устите им бяха залепени здраво — както и нейната.

Не се тревожете — изпрати Ейнджъл мисъл до останалите. — Не се тревожете. Макс и Зъба ще се върнат. И ще ни открият. И много ще се ядосат.

Ръч се опита да не мисли за нищо, за да не плаши повече Ейнджъл, но не можеше да изключи мозъка си изцяло. Ейнджъл вероятно щеше да долови мисълта й: Дори и Макс и Зъба не могат да ни измъкнат. Никой не може. Това е краят.