Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (131)

129

Когато най-сетне ги видях на един остров край брега на Северна Каролина, едва не онемях. Четиримата с Ръч, Тото и Ейнджъл се приземихме на плажа и пясъкът заскърца под подметките ни.

Плажът беше обрамчен с ивица чворести дъбове. Погледнах през тях, а после погледнах и часовника си.

— Закъсняхте.

Зъба излезе от сенките и отхапа от ябълката в ръката си. Както обикновено беше облечен в черно, а лицето му изглеждаше като бухнал пай със сливи. Когато се насочи към мен обаче, очите му заблестяха. В следващия миг се спуснах към него по пясъка, разперила криле зад гърба си.

Блъснахме неловко тела едно в друго. За миг той замръзна на място, след което ръцете му ме поеха и той също ме прегърна. Стисках го в обятията си и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си. Облегнах глава на рамото му и стиснах очи.

— Никога повече не ме изоставяй! — рекох с изтъняло гласче.

— Няма — обеща той през косата ми с почти нетипичен за себе си глас. — Няма. Никога.

И изведнъж, ей така, голямото парче лед, което се беше загнездило в гърдите ми в мига, в който се бяхме разделили… ами, просто изчезна. Усетих как се отпускам за първи път от незнайно дълго време. Духаше хладен вятър, но слънцето грееше ярко, а и ятото ми отново беше заедно. Зъба и аз бяхме заедно.

— Ако обичаш… Аз също съм тук. — Жалният глас ме накара да пусна Зъба.

Избърсах очи с ръкава си, обърнах се и прегърнах здраво Иги, а после и Гази. Запрегръщахме се всички, като се уверявахме един друг, че никога вече няма да се разделяме. След което заразказвахме преживелиците си, похапвайки поничките и ябълките, които момчетата предвидливо бяха осигурили.

— Е, сега какво? — попита Гази.

Опитах да пригладя чорлавата му прическа, въздъхнах звучно и огледах ятото.

— Трябва да ида до Аризона.