Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (13)

11

Втренчихме се в Зъба. Това беше най-дългото изречение, излизало от устата му някога.

— Не може да изоставим мисията… — започнах, но Ейнджъл ме прекъсна:

— Да! Нуждаем се от дом!

— Дом! — каза Газопровода с потреперващ глас.

— Истински дом, по-хубав от последния — съгласи се и Ръч въодушевено. — Без възрастни, без училище и училищни униформи.

— Дом с двор с много трева — добави и Тото. — Втръсна ми от тези прашни камънаци.

Нима само аз исках да разбера какво се случва, какво ни бяха причинили и защо? Бяха готови да зарежат всичко, въпреки преживяното в последните месеци, така ли? Въпреки отвличането на Ейнджъл, Ню Йорк, тунелите на метрото, плажа, живота ни с Ан Уокър, онова училище…

Хм. Добре де. Признавам, може би се бяха поуморили от вечните страх, болка и хаос, но все пак…

— Иги? — опитах се да прикрия умолителната нотка в гласа си.

— Да видим… — започна той и вдигна длани, сякаш бяха везни. — Хм-м. От едната страна имаме непрекъснатото отчаяно истерично бягство, ден след ден, без никаква представа какво ще ни се случи и дали ще доживеем до следващото утро…

Повдигнах вежди — проумях какво ще бъде продължението.

— От другата е домът: скрито, безопасно място с уютно легло всяка вечер и спокойствие, място, където не се налага през пет минути да се борим за живота си…

— Добре, добре — казах аз. — Няма нужда да натякваш.

Впиха погледи в мен с очакване.

Какво му ставаше на Зъба? Защо ми правеше напук по този начин? Доскоро връзката помежду ни беше изключително силна, чувствах го като най-добрия си приятел във вселената, човека, на когото винаги можех да разчитам. Сега го погледнах и ме обзе усещането, че изобщо не го познавам.

Неохотно повдигнах едното си рамо.

— Както искате. Дом да бъде. Щом това е желанието ви…

Еуфоричните им викове ме накараха да се почувствам още по-зле.