Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (129)

127

Двете с Ръч сграбчихме Директора — всяка под едната мишница — и излетяхме във въздуха.

Не беше много лека, но заедно успяхме да я издигнем на доста високо, далеч над замъка. Тя пищеше ужасено, втренчена в земята, а от бесните й ритници и двете й лъскави обувки се изхлузиха от краката й.

— Свалете ме незабавно! — извика тя.

Впих очи в нея.

— Или какво? Ще ме върнеш в тъмницата?

Тя ме изгледа с презрение.

— Между другото, ако не си забелязала, победих твоето суперменче. Кой знае, някой ден може да го превърнеш в истинско момче!

— Омега беше далеч по-съвършен от теб — изсъска Директора.

— И въпреки това в момента аз нося тъпия ти задник в небето, а той… той е заровил нос дълбоко в прахоляка — отбелязах. — Ако под „по-съвършен“ имаш предвид абсолютно смотан във всяко отношение, тогава да, Омега определено е по-съвършен.

— Какво искаш? — тросна се Директора. — Къде сте ме понесли?

— В момента основно нагоре — отговорих. — Но имам няколко въпроса.

— Няма да ти кажа нищо!

Изгледах я строго. Русата й коса се вееше зад главата й.

— В такъв случай мисля да те пусна от много, много високо и да проверя можеш ли да станеш плоска. Това е така нареченото „размазваческо изкуство на ятото“.

В студените й очи проблесна искрен страх, което ме ободри.

— Какво те интересува? — попита тя предпазливо, като избягваше да гледа надолу.

— Коя е истинската ми майка? Защото това, че си ме проектирала, не те прави моя майка.

Не бях забравила думите на Джеб. Просто исках потвърждение.

— Не знам.

— Опа!

Пуснах я, Ръч пропадна към земята, а тя се разпищя.

— Ще ти кажа! — изкрещя, вперила очи в мен.

Спуснах се надолу и я улових.

— Та, канеше се да кажеш…

Тя преглътна с побледняло лице и си пое тежко дъх няколко пъти.

— Една изследователка. Занимаваше се с птици. Предложи да дари яйцеклетка. Самоличността й не е важна.

Сърцето ми подскочи.

— Име?

— Не си спомням. — Пръстите ми се разтвориха леко. — Чакай! Нещо испанско. Ернандес? Мартинес? Нещо от този тип.

Задъхах се, но не беше поради височината, на която се бяхме издигнали — километър и половина. Доктор Мартинес наистина ми беше майка! Вкопчих се в този факт като в спасителен пояс.

— Вие не сте единствените успешни хибриди, нали знаеш? — каза Директора.

— Да. Трогателният Омега — признах аз. — И Петното, жената котка.

— И аз — каза тя.

Подсвирнах.

— Чакай да отгатна. Ти си наполовина… лешояд? Хиена? Някакъв мършояд от морското дъно?

— Галапагоска костенурка — отвърна тя. — На сто и седем години съм.

— Брей! А изглеждаш на не повече от сто и пет — отбелязах.

Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

Погледнах надолу. Замъкът беше обкръжен от коли на немската полиция. Днешният ден беше приключил. Бяхме се спасили. Може би бяхме спасили дори света?

— Сбогом — казах и пуснах.

Ръч не успя да удържи, също я пусна и Директора се понесе към земята с ужасен изненадан писък.

Това не си ти, Макс — каза Гласът.

Гласът! Не го бях чувала скоро.

Какво те навежда на тази мисъл, Джеб? — попитах наум. — Не си ме проектирал такава?

Не — отвърна Гласът. — Просто не си такъв човек. Никой не го е проектирал, вътре в теб самата е. Ти не си убиец. Потвърждавала си го неведнъж. Това е чертата ти, с която се гордея най-много.

Въздъхнах.

Да, вярно, просто чудесна съм — казах му мислено, но дълбоко в себе си, където той не можеше да стигне — надявах се, — изпитах едва доловима гордост и топлина.

Страхотен манипулатор.

— Хайде, да я хванем — казах на Ръч.

Двете се спуснахме надолу и уловихме Директора на около шейсет метра от земята.