Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (126)

124

Директорът на местното Училище погледна над очилата си.

— Холоуей! Какъв е този шум навън?

Секретарят му се приближи до прозореца и по лицето му пробяга тревога.

— Прилича на нещо като демонстрация, сър — каза той.

— Демонстрация? Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Директорът се приближи до прозореца, погледна навън и зяпна смаяно. Пред вратите на Училището протестираха стотици, ако не и хиляди хора. Бяха… Изглеждаха почти деца. Това беше невъзможно!

— Демонстрация против ядреното оръжие? — попита той Холоуей. — Носят ли плакати? Дали да не извикаме охраната?

Холоуей се заслуша през прозореца. Ревът отвън се раздели на думи.

— Спасете ятото! Унищожете „Айтекс“! Спасете света! Унищожете „Айтекс“!

Двамата мъже се спогледаха.

— Откъде изобщо знаят, че сме подразделение на „Айтекс“? — удиви се директорът.

Тряс!

Камък с размерите на бейзболна топка влетя през прозореца и ги засипа с парчета стъкло.

Виковете се чуха по-ясно:

— Оставете ни на мира! Ходете си в затвора! „Айтекс“ са злодеи! Ние, децата, ще ви спрем!

Регионалният директор изгледа Холоуей. Секретарят беше изподраскан от счупените стъкла.

— Извикай охраната!

 

 

Еда Енгелс вдигна глава от лабораторната маса и се заслуша. От прозореца долитаха странни звуци. Тя реши да провери какво става и едва не беше улучена от тежка стъклена бутилка със запален парцал, затъкнат в гърлото. Какво? Коктейл „Молотов“?

Ба-ам! Бутилката избухна и Еда едва смогна да се прикрие зад масата. Какво ставаше? Съдейки по звуците, стотици, може би и повече хора бяха обградили лабораторията й. Какво викаха?

— Съсипахте водата и въздуха ни! Проклети гадове, не ви ли пука? Зъба е прав: часът е ударил и е време децата да си върнат своя дом!

Кой е Зъба? — зачуди се Еда. И по-важното, как щеше да се измъкне от тук? Пожарът се разрастваше.

 

 

— От какво е онзи облак прах?

Главният технически директор на австралийския клон на „Дилейни-Минкър“ надникна през прозореца. Пустинята се простираше на километри наоколо докъдето стигаше погледът. На хоризонта се виждаше нисък прашен фронт, който се носеше към тях.

— Сам, подай ми бинокъла, ако обичаш — помоли тя асистента си.

Той й го подаде.

— Днес да не е… ден за училищни посещения? — попита директорката. — Очакваме ли някое училище?

Сам я измери с поглед.

— Не организираме училищни посещения. Намираме се в свръхсекретен комплекс. Защо?

— Ами… Приличат на… деца! На скутери, очевидно. Има и няколко от онези колички с четирите гуми.

— АТВ-та? — предположи Сам и погледна през бинокъла.

Редицата малки возила се беше проточила поне на километър и половина. Наистина приличаха на деца. Това някакъв екоклуб ли беше? Той присви очи и нагласи фокуса. Носеха плакати. Горе-долу разчете единия…

„ДИЛЕЙНИ-МИНКЪР“ = МРЪСНИ ЗАМЪРСИТЕЛИ

И друг:

ПЛАНЕТАТА Е НАША! ЧУПКАТА!

— Мисля, че е добре да блокираме достъпа — рече Сам.

Звучеше далеч по-спокоен, отколкото се чувстваше.