Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (125)

123

Електрическата мрежа над стените на замъка спираше движението навън, но не и навътре. Интересно. Внезапно, както се провирах между хората, раздавайки по някой юмрук или ритник тук и там в опит да стигна до Ари, един голям камък прелетя над стената, тупна една мутантка по главата и тя мигновено падна по задник на земята.

Вдигнах очи. Към нас летеше истинска огнена стрела като по филмите. Тя мина безпроблемно през мрежата, заби се в гърба на един роболет и той лумна на мига. Имаше ли избор?

Когато човек избухне в пламъци, започва да пищи и да тича наоколо, или се сеща да спре, да легне на земята и да започне да се търкаля. Когато се запали роболет, той застива на място с оглупял вид подобно на висока горяща статуя. Естествено, когато пламъците наистина се разгорят, свръзките и зъбните му колела отказват и той се обездвижва. Полезна информация, която запомних за в бъдеще.

Отгоре се засипаха още камъни.

Налагаше се Ари да почака. Трябваше да се погрижа за живите.

— Ейнджъл! — извиках. — Ръч! Тото! Долепете се до стената!

От известно време бях изгубила Тото от поглед и сега с облекчение го видях да тича към мен между биещите се. Куцукаше, вдигнал едната си лапа във въздуха, но скочи в ръцете ми и ме близна по лицето.

— Уф! Кръв — каза и прибра език.

Уф, лиги — помислих си аз.

— Кой хвърля тези камъни? — попита Ръч, след като се прикрихме до стената.

— Не знам — казах, но Ейнджъл ме прекъсна:

— Деца.

— Какви деца? — попитах.

Камъните продължаваха да се сипят, заедно с няколко запалени стрели.

— Струва ми се, че отвън има деца — каза Ейнджъл. — Усещам ги като деца.

Поредният камък се заби в коляното на един роболет. Онзи се сви и двама мутанти се нахвърлиха отгоре му — удряха го и скубеха козината му.

— Деца? По-скоро диваци.

— Деца — настоя Ейнджъл.

— Спасете ятото! Избийте роболетите! Унищожете „Айтекс“!

Повдигнах вежди. Глъчката отвън беше добила ясна форма. Постепенно шумът в двора утихна, а ревът отвън се засили. Потокът от камъни се лееше безспирно — някои бяха колкото пъпеш, — а покрай стените свистяха огнени стрели.

— Спасете ятото! Избийте роболетите! Унищожете „Айтекс“!

Погледнах Ръч и Ейнджъл.

— Тези да не би да следят нечий блог?

— Прогонете ги! — прогърмя гласът на Директора от високоговорителите.

Ядосаното й лице грейна от триметровите екрани по стените на двора. Няколко бяха счупени и по всички имаше прашни кървави петна. А вероятно бяха скъпи.

— Прогонете ги! — извика Директора отново. — Това са паразити! Дошли са да ви унищожат! Прогонете ги!

Както винаги, роболетите се подчиниха на заповедта й, без да се замислят. Бяха останали около шейсет. Като един те разпериха криле и се издигнаха във въздуха.

— Ух! — пророни Ръч опулено.

Точно така: ух! Не бяха изключили електрическата мрежа. Шейсет роболета се издигнаха стремително нагоре, шейсет роболета изгоряха в мига, щом я докоснаха. И паднаха като един обратно на земята.

— Това май не го беше премислила добре — отбеляза Тото.

Кимнах.

Бам! Бам! Бам!

Отвън долетя воят на някакъв двигател, след което по високия портал се посипаха оглушителни удари. Хората отвън се опитваха да влязат с някаква кола. Искаха да разбият вратите.