Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (124)

122

Ох, ох, ох! Нещо в ръката ми изхрущя, като че бях счупила някаква малка костица. Боже мили, колко ме заболя! Поех си въздух и едва сдържах вика си. Като момче!

Омега залитна, но се окопити и на мига понечи да забие тока на кубинката си в коляното ми. Избегнах го, завъртях се и врязах странично с всички сили крак високо горе в бедрото му. Свих ранената си ръка до тялото и наблегнах върху ритниците. Целех се високо, в главата му, като избягвах неговите удари с подскоци и извивки. Омега успяваше да парира почти всички мои атаки и следеше движенията ми спокойно със зорките си сребристи очи.

Не може да следи бързо движение с очи.

Какво означаваше това?

Реших да експериментирам. Вдигнах ранената си ръка и я размахах бързо пред лицето му, като че се опитвах да го ударя от няколко посоки. Действително очите му не можаха да я проследят и той застина на място, сякаш за да се съсредоточи.

Мигновено го фраснах с другия си юмрук — стоварих цялата си мощ в носа му.

Съвършеното му носле очевидно не беше четиристотин процента по-здраво от нормалното, защото се счупи. Той премигна и отстъпи объркано, след което от ноздрите му шурна кръв. Той я докосна разтревожен.

— Раните в главата винаги кървят много — казах аз.

И ръката ми запърха около него — нагоре, надолу, наляво, надясно… Той отново се опита да я проследи безуспешно, явно напълно безпомощен.

Подскочих и го изритах и с двата крака във врата. Той се свлече на колене и се закашля. Пак замахах с ръка. Беше като да хипнотизираш котка. После стиснах ръце една в друга, преодолявайки болката от счупената кост, и го халосах мощно. Той се строполи по лице в прахоляка. Разбира се, от удара счупената ми ръка ме заболя толкова силно, че едва не изпищях и не се свлякох до него в безсъзнание.

Обаче бях желязна. Бях на ръба, но не се пречупих.

Погледнах го — суперменчето, върховното постижение на „Айтекс“. Бях го надвила, тъй като не можеше да следи добре бързо движение с очите си. Бях победила, защото Джеб ми беше казал как. Извърнах се. Директора ме гледаше с чистата сковаваща омраза на човек, победен от нещо, което е смятал за по-низше от себе си.

Е, това е положението.

Омега беше в безсъзнание, но не беше мъртъв. Битката трябваше да бъде до край. Ако той беше повалил мен на земята, щеше да ме убие, бедният глупак. Не знаеше нищо друго. Аз обаче знаех. Можех да го ритна странично в основата на врата и да счупя гръбнака му. Вместо това се отдалечих и се насочих към тялото на брат си.

Кой е по-добрият сега, идиотка такава? — помислих за Директора.