Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (123)

121

Боже Господи. Имах чувството, че дъхът ми… че духът ми бе напуснал тялото ми. Няколко секунди просто се взирах безумно в разкъсаното му лице и в невиждащите му очи. Гърлото ми се стегна от прииждащите емоции. Прокарах пръсти над клепачите му и ти затворих.

Бедното, бедното момче! Надявах се, където и да беше попаднал, вече да не изпитва болка, да забрави грозотата, липсата на обич и омразата. Очите ми плувнаха в горещи сълзи и ми се доплака.

Преглътнах с мъка няколко пъти, след което вдигнах глава и осъзнах, че битката на живот и смърт се вихреше с пълна сила около мен. Останалите нямаха време да ми помогнат, нито да разберат, че Ари е издъхнал. Нещо профуча край ухото ми и си дадох сметка, че аз самата също бях под прицел — един роболет току-що беше замахнал с оръжие в опит да пръсне черепа ми.

С чувство на безсилие и ярост положих Ари внимателно на земята.

— Ще се върна да те взема — обещах шепнешком.

След това скочих на крака бясна и сграбчих първия попаднал ми роболет. Извих врата му с всичка сила. Онзи се строполи, а аз продължих — ударих следващия в гърба и той се свлече като торба изгнили картофи. С яростен рев изтръгнах оръжието на един повален роболет и го завъртях около главата си. Прикладът порази още три машини. Те загубиха равновесие точно колкото Джеб и Ръч да ги изненадат отзад.

Ари беше мъртъв. И за какво? Защо му се беше случило всичко това? Защо животът му беше седемгодишна поредица от болка, неразбиране и самота?

— Ари!

Джеб най-сетне видя сина си, спусна се напред и клекна до него. Потресен, вдигна мускулестото му тяло и го притисна към гърдите си.

— Съжалявам — прочетох думите по устните му, въпреки че не го чувах. — Наистина съжалявам.

Той се преви над тялото на Ари, забравил битката около себе си.

В следващия миг се надигна и срещна погледа ми. В очите му блестяха сълзи, което ме стъписа. Извиси глас, за да го чуя.

— Омега не може да следи бързо движение с очи.

Очаквах още нещо, но това беше всичко. Обърнах се и се хвърлих обратно в боя, решена да постигна онова, към което се стремяха всички воини на планетата: да поваля врага. И да не позволявам той да повали мен.

И така, голямата тайна: Омега не беше много добър в следенето с очи. Благодаря, Джеб! Нямаш ли още някое късче мъдрост за мен? Например „Омега има копче за изключване“?

Изобщо къде беше се дянал Омега? Не бих се учудила да се е върнал на подиума, за да му оправят маникюра.

Размахах оръжието в ръцете си като бейзболна бухалка и чух удовлетворителния пукот, с който се заби в рамото на един роболет, въпреки че костите ми изтръпнаха от удара. Обърнах се и го праснах в основата на гръбнака. Фрас! Поредният робот се превърна в неподвижна холна масичка.

— Тя каза, че трябва да се бием.

Думите долетяха тихо до неокървавеното ми ухо. Завъртях се и се изправих пред… Омега. Лъщеше като нов, сякаш беше пропуснал битката.

— Не е нужно да се подчиняваш на всяка нейна дума — казах аз, като продължавах да блъскам и да събарям роболети. Оръжието изхвърча от ръката ми.

Той се обърна към роботите около нас:

— Спрете! Тя е за мен!

От това побеснях още повече — ако изобщо беше възможно.

— Не съм за… никого!

Роболетите обаче го послушаха и се заеха с други мишени. Направо ми причерня пред очите — при това не от кръвта, която се стичаше в тях. Така де, тя също допринасяше.

— Трябва да се бием — каза Омега.

Толкова ми беше писнало някакви кукловоди да дърпат конците ни.

— Можеш да вземеш решение да не се биеш — казах му твърдо.

Той повдигна вежди.

— Не знам как… да не се.

— О, по дяволите! — изпъшках ядно.

Завъртях се и го цапнах отстрани по главата с всичка сила.