Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (115)

113

Споделяла ли съм колко ненавиждам деспотични психопати? О, да, Макс, ставало е дума. Да речем, двеста-триста пъти.

Е, дължи се на изпълнения като това.

— Максимум Райд и Омега ще се бият до смърт — изрече Директора жизнерадостно, сякаш обявява следващите отбори по крокет.

— Макс? — прошепна Ръч потресена.

Ари ме сграбчи за ръката и пристъпи пред мен, за да ме защити. Усмихнах му се и поклатих леко глава. Той отстъпи с ядосано изражение.

— Този възнамерява да те убие, Макс — каза Ейнджъл уплашено. — Цял живот са го подготвяли да те убие.

Естествено. Пази Боже да му бяха осигурили нормално съществуване с телевизия, бонбони и така нататък.

Всички мутанти се обърнаха към мен подобно на пасаж безлични сиви риби. Разделиха се на две, сякаш Моисей беше вдигнал жезъла си над тях. Омега напусна подиума с високо двойно салто и се приземи безупречно и почти безшумно в сивия прахоляк.

— Ейнджъл, ако можеш, сега е моментът да му разбишкаш ума — пророних аз.

— Действам — отговори тя, но не звучеше обнадеждено.

Сърцето ми биеше учестено, ръцете ми бяха стиснати в юмруци, а адреналинът изстрелваше по вените ми бели мълнии.

Омега се засили към мен от другия край на пътеката между мутантите — премяташе се през глава, опираше се на ръце, приземяваше се леко като същинско живо колело. Движеше се изключително бързо и след секунди обутите му в кубинки крака спряха ловко точно пред мен.

Изпъна се като струна и за секунда сребристите му очи надникнаха студено в моите.

Докато осъзнае какво става, изнесох ръка назад и забих юмрука си в лявото му око с всички сили.

Когато реша, аз също мога да съм доста бърза.

Той отстъпи, но впрегна силата на удара ми в мощен страничен ритник, който щеше да ме порази точно във врата, ако не бях такъв страхотен боец и най-бързото дете птица в района.

Тоест бях готова — сграбчих петата му и я тласнах наляво. Той загуби равновесие и се стовари тежко по гръб. О, да.

Изправи се на мига. Парирах бързия му удар с лакът към главата ми, но другата му ръка се вряза отстрани на тялото ми, точно над бъбрека. Прониза ме ослепителна болка, толкова силна, че едва не паднах на колене и не повърнах.

Но не бях възпитана така.

Просто болка — помислих си. — Болката е просто съобщение. Не го чети.

Останах на крака, поех си дъх и го зашлевих с отворена длан с все сила право в ухото. Лицето му се изкриви и той отвори уста във внезапен беззвучен вик. Надявах се, че съм спукала тъпанчето му. Лицето му обаче възвърна нормалния си вид почти мигновено и той отново се хвърли към мен. Удари ме с лакът в ребрата, след което заби ръба на дланта си в тила ми.

Болката е просто съобщение. В момента аз диктувах правилата.

Успях да се извъртя и да го изритам здравата отстрани, след което забих един камшичен ритник точно в гръбнака му. Ако беше обикновен човек, ударът би го пречупил. Омега обаче просто залитна, но моментално се окопити и се спусна срещу мен с пълна сила.

По принцип се старая да не убивам хора — просто съм си такава, мекушава. Дори и убийството на Ари беше инцидент. Сега обаче реших, че след като бившата ми майка беше обявила, че битката е до смърт, имах разрешението да очистя този смешник. Да, знам за чистотата на душата, за кармата и прочее, но в момента ме интересуваше оцеляването — трябваше да приключа тази битка жива. Щях да се тревожа за кармата си по-късно. А и ако в следващия си живот се преродях в хлебарка, поне щях да знам, че ще преживея ядрената катастрофа.

Изпълних ритник със завъртане и сякаш заприличах на перка — и двата ми крака бяха във въздуха и блъскаха мощно Омега. Един от ритниците попадна в гърба му и той залитна напред. Опита се да парира следващия и да хване кубинката ми, но аз го изритах точно в тила на съвършената му главичка и го съборих на земята.

На мига скочих върху гърба му, извих едната му ръка отзад и я дръпнах силно нагоре и наляво.

Ръката му се извади от рамото със смръзващо изхрущяване.

— Може би не е зле да си смениш името на Тета — изсъсках в ухото му, докато той стенеше, забил нос в прахта. — Или на Епсилон^[1].

Добре, от мен да знаете, изваденото рамо обикновено категорично отказва повечето хора.

— Името… ми… е… Омега — изръмжа той, метна се напред и ме изхвърли от гърба си.

Рамото му се върна на място със звучно изпукване. Той изкриви лице и отново се спусна към мен. Кървясалите му сребристи очи грееха с убийствен блясък.