Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (113)

111

— Добре, признавам — прошепна Тото. — Кучето в групата определено е впечатлено.

Ейнджъл, Ръч и аз кимнахме мълчаливо, без да изпускаме от очи случващото се пред нас.

Няма да ви описвам най-стряскащите неща от тази сутрин, за да не ви ужася до мозъка на костите. Ще го кажа така: ако тези учени бяха впрегнали таланта си за добро, а не за зло, автомобилите щяха да се движат на водни изпарения и да сеят пресен компост след себе си, гладът щеше да изчезне от целия свят заедно с болестите, всички сгради щяха да са устойчиви на земетресения, бомби и наводнения и цялата световна икономика щеше да се е сринала и да е изградена наново на базата на шоколада.

Да, но те бяха злодеи, така че видяното от нас можеше да захрани целия свят с кошмари за поне петстотин години напред.

— Макс, ако оцелееш след последното изпитание, би ли ми откраднала един от тези вълшебни костюми? — примоли се Ейнджъл и се облегна на мен.

— Ще се опитам да взема по един за всички ни — отвърнах аз, след което се усетих какво беше казала. — Ей! Какво е това „ако“?

Тя ме погледна сериозно. Дано да не е развила способността да предсказва бъдещето — рекох си наум.

— Имат огромно числено превъзходство, а освен това не вярвам, че ще се бият по правилата.

Стиснах здраво ръчичката й.

— Никога не се бият по правилата. Но аз ще оцелея и ще ти открадна един вълшебен костюм.

Тя се усмихна.

— Сега ще ви демонстрираме патентования от нас процес за отглеждане на резервни крайници — каза Директора.

Появилият се отпред мъж се пресегна и откачи ръката от рамото си. Показа, че е направена от плът и кости и е прикачена за тялото му с електронна приставка, която подозрително напомняше вход за айпод.

— Това е отвратително — потръпна Ръч, а ние закимахме.

— Ръката е направена от биогенетична матрица — обясни Директора.

— О, в някой завод за полуфабрикати? — прошепнах аз.

— Функционира точно като ръката, която е изгубил, а дори и по-добре — продължи тя. — Костната тъкан е укрепена с титаниеви клетки и така устойчивостта й е повишена с четиристотин процента.

— И му гарантира проблеми на пропускателните пунктове по летищата по целия свят — измърморих аз.

— Следват някои от най-успешните ни човешки хибриди — обяви доктор Янсен.

Появи се някаква съвсем обикновена на вид жена. Криле ли имаше? Или беше Заличител?

— Запознайте се с Мара. Присадихме в човешката й ДНК генетичен материал от Panthera pardus^[1]. Това й осигурява уникални умения.

— Какво е това? — попита Ейнджъл.

— Не знам — отвърнах.

— От някаква котка са — каза Ари.

Беше прав. Жената на подиума разтвори уста и показа огромните си остри като бръснач резци, по-смъртоносни и от тези на Заличителите. След това приклекна, подскочи, като че е направена от гума, и се приземи върху високия стълб на една лампа на пет метра над подиума.

Хората, които не се бяха впечатлили от зъбите й, зарязаха благоприличието и оставиха ченетата си да увиснат.

Директора се усмихна и й махна да слезе.

— Както обикновено, гените на леопарда имаха и някои неочаквани изражения.

Тоест все още не знаеха какъв точно бе крайният резултат.

Мара се обърна. Директора разкопча трикото й отзад и в тълпата се разнесе възбуден шепот. Кожата покрай гръбнака на коте Мара беше покрита с леопардови петна.

— Не знам това доколко й е по вкуса — отбелязах, а Тото се изхили.

— При това Мара е едва началото — каза Директора.

В Училището бяхме отрасли сред кучешки клетки, пълни с резултатите от най-разнообразни генетични експерименти, така че бяхме виждали почти всички възможни комбинации между две живи същества, които можете да си представите, а вероятно и още хиляда, които не можете да си представите. На практика всички се бяха оказали неуспешни — или „нежизнеспособни“, както ги наричаха Белите престилки. Малък процент оцеляваха до постембрионалната фаза, само шепа успяваха да оцелеят някак година-две, преди да бъдат поразени от ужасяващите проявления на несъвместимостта си. Доколкото ми беше известно, за момента ние, ятото, бяхме най-успешният хибрид. Ние и Заличителите. А дори те живееха само около шест години. В сравнение с тях бяхме направо старчета.

Днес обаче пред очите ни се появяваха и други успешни хибриди като Мара. След Петнистото маце Директора изкара двама души, които можеха да контролират цвета на кожата си само с мисъл.

— Дали могат да станат сини? — изуми се Ръч. — Или лилави?

— Кой знае… — отвърнах аз.

Двамата на подиума буквално се оцветиха в камуфлажни тонове пред очите ни. Стомахът ми се сви. Замислих се какво приложение биха намерили на това военните в някои държави и ми призля.

Видяхме хора, които можеха да увеличават височината си с около десет сантиметра, като чисто и просто контролираха с мозъка си структурата на мускулите и скелета си.

— В съчетание с онези, които си сменят цвета, ще се получи идеалният банков обирджия — казах аз. — Никой няма да може да ги разпознае.

Показаха ни хора с твърда, люспеста и устойчива на куршуми кожа. Дадохме им прякора „крокохора“. После — жена, която пищеше толкова високо, че ние не можехме да я чуем, но Тото се загърчи от болка на земята и прехапа език, за да не излее цял поток зловещи ругатни. Можеше да чупи стъкло с глас. Това не беше чак толкова уникално, но тя чупеше и метал, което беше пълна новост — при това страховита новост.

— Сигурно няма равна в опяването — казах на Ари.

Той се опита да се усмихне, но не можа. Кожата му бе добила сивкав оттенък и от няколко часа беше необичайно мълчалив. Зачудих се дали краят му не наближаваше.

— Всички имат войнишко излъчване — заключи Ръч. — Изглеждат, сякаш ще са добри в бой, нали?

— Изглеждат като войници, защото са създадени, за да направят армия — казах й аз.

— Аха. Това обяснява нещата — кимна тя.

— Тези хора не мислят ли за нищо друго? — изръси Тото с отвращение. — Все пак животът не се върти само около световното господство.

— Макс? Какво е това? — посочи Ейнджъл.

Проследих ръката й. На подиума Директора беше извадила нещо като дистанционно. В следващия миг около нея заблестя малък рояк лъскави неща с меден цвят. Насекоми? И насекоми ли бяха взели да отглеждат? Просто прекрасно. Точно каквото беше нужно на света.

Директора даде знак на мъжа до себе си и той отвори голяма пластмасова кутия. Отвътре изхвърчаха стотици красиви пеперуди. Експлозията от цветове беше неочаквана посред сивотата наоколо. Така де, с изключение на камуфлажните хора.

Лъскавите неща не бяха насекоми.

А нанокуршуми с вградена система за навигация.

За няколко секунди те прихванаха пеперудите и след миг от тях останаха само парченца цветни криле, които бавно се носеха към земята.

Ръч, Ейнджъл, Ари, Тото и аз се спогледахме ужасено.