Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (112)

110

— Това сбирка за надъхване ли е? — попита Тото глухо, докато се изкачвахме по безкрайните стъпала. — С мажоретки? Обожавам мажоретките.

— Не мисля, че е за надъхване — казах тихо. — Някак не ми се вярва отборът на Лудите белодрешковци да се готви за мача с Бойните свободолюбци.

— Какво е това последно изпитание? — попита Ръч тревожно.

Въздъхнах.

— Някоя вероятно безкрайно опасна тъпотия, която със сигурност ще ме вбесява до края на живота ми, щом се сетя за нея.

Ейнджъл ме измери с поглед притеснено.

— Дали Зъба ще се появи скоро?

— Сигурна съм, че вече е на път — кимнах аз.

Надали обаче щеше да стигне навреме, за да ми спести тази глупост. Инстинктивно започнах да поемам дълбоко въздух, за да повиша съдържанието на кислород в кръвта си. Кокалчетата на ръцете ми бяха издраскани от последната битка с летящите тенекии. Изпуках ги звучно и се подготвих за нова доза болка.

Сбирката щеше да се състои на бледата зимна светлина в двора на затвора. Небето и въздухът бяха в същия безжизнен сив цвят като прахоляка под подметките ни. Замислих се за доктор Мартинес и за вероятността тя да е истинската ми майка. Те двете с Ела — Ела всъщност ми беше наполовина сестра! — бяха любимите ми хора извън ятото. Искаше ми се да имам няколко часа просто да се насладя на мислите за тях. А можеше да загубя живота си, без да ги видя повече.

Оставащите мутанти и претенденти се бяха строили в стегнати редици в двора. Бяха по-малко от предишния път. Спомних си думите на Макс II, че намаляват всеки ден.

Какво ме чакаше? Поредната схватка с Макс II? Дали този път нямаше да настоят да я убия? Молех се да не ме накарат отново да се бия с Ари, но не беше изключено.

— Изчакайте тук — нареди ни един роболет с металически глас.

Разбира се — помислих си. — За мен няма по-голямо удоволствие от това да изпълнявам заповеди.

Няколко роболета ни наобиколиха с насочени оръжия, които бяха запоени за ръцете им, бяха част от тях. Бяха подобрили предишния модел — така оръжието не можеше да бъде изпуснато или отнето. Просто не спираха с иновациите! Това се казва прогрес, хора!

— Добре дошли на всички! — обади се бившата ми майка от един подиум.

Ликът й на мига изскочи на шестте киноекрана по стените на двора.

Тя разпери ръце като за поздрав и едва сега забелязах, че пейките от едната страна бяха пълни със зрители. Излъчването им недвусмислено ги определяше като покварени държавници. Предположих, че са тук, за да се впечатлят и да получат по някой комплимент и подкуп. Не задължително в този ред.

— Добре дошли, уважаеми представители на… — И се впусна в протяжен урок по география на държавите по света. Явно, общо взето, всички държави, които бях чувала, както и доста неизвестни за мен, бяха решили да се метнат на влака на Лудия апокалипсис.

— А сега се пригответе да станете свидетели на някои от най-завидните ни постижения — обяви Директора, натисна един бутон и високата два метра и половина метална врата се отвори.

Върхът — помислих си. — Положението става все по-лошо.

Като се замисля, това всъщност беше първото им наистина зашеметяващо постижение.