Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (11)

9

Толкова се стреснах от внезапната поява на Гласа, че подскочих и едва не паднах от каменната стена.

Инстинктивно пипнах слепоочието си, сякаш щях да почувствам как Гласа се носи под кожата ми подобно на река.

— Добре ли си? — пресегна се Иги и ме пипна по крачола. Беше усетил, че подскочих.

— Да — промърморих аз и се отдалечих от останалите. Усетих, че ме гледат, но нямах сили за обяснения.

Глас… Отдавна не ми беше досаждал — помислих.

Справяше се доста добре и без мен — отговори той.

Както и преди, не можех да преценя дали беше млад, или стар, мъжки или женски, човешки или механичен. На мига усетих шизофренията на чувствата си: част от мен беше ядосана, уязвена, подозрителна, обидена, докато друга беше завладяна от облекчението, че вече не съм толкова самотна.

Което беше тъпо. Живеех с петимата си най-добри приятели и с кучето. Те бяха семейството и животът ми. Как така се чувствах самотна?

Всички винаги сме самотни, Макс — каза Гласът, закачлив както обикновено. — Именно затова връзките са важни.

Пак ли си чел пожелания от картички? — помислих.

Излязох на входа на каньона и осъзнах, че на около три метра от мен скалната издатина свършва над далеч по-дълбок и голям каньон.

Връзките, Макс. Спомняш ли си съня си?

Повдигнах вежди. Нямах представа за какво говори.

Имаш предвид съня ми как ставам първата птицо-американка, избрана за Мис Америка? — помислих заядливо.

Не. Сънят как Заличителите те преследват, а ти бягаш през гората и накрая стигаш до върха на скала. След което скачаш от ръба и политаш. И се измъкваш.

Дъхът ми излезе от гърдите с тежка въздишка. Не бях сънувала този сън откакто… ами, откакто той беше заменен от действителност, която беше далеч по-ужасна. Откъде знаеше той за него?

— Е, и? — казах на глас.

Този каньон доста напомня съня ти. Изглежда, си затворила кръга.

Никаква идея… Думите му звучаха напълно непонятно.

Връзките. Да събереш парченцата. Сънят ти, лаптопа на Зъба, хората, които срещна, местата, на които попадна. „Айтекс“, Училището, Института. Всичко това не е ли свързано?

Добре, но как точно? — извиках наум.

Почти бях убедена, че го чух да въздъхва, но може би просто си въобразявах.

Ще разбереш. Ще го измислиш. Преди да е станало твърде късно.

Много успокояващо — помислих ядосано. — Благодаря.

През ума ми мина нещо друго.

Глас? Къде изчезнаха Заличителите?

Както винаги, той не благоволи да отговори на подобен ясно зададен въпрос — не, това би било твърде лесно. Не може просто да дадеш парченцето сиренце на опитната мишка — трябва да я накараш да си го заслужи, нали?

Повдигнах рамене, обърнах се и тръгнах към останалите.

Мъртви са, Макс — каза Гласът. — Всички те бяха… отзовани.

Заковах се на място шокирана. Гласът винаги ми даваше само откъслечна информация, но поне — доколкото знаех — не ме беше лъгал (което не означаваше нищо). И все пак… мъртви?

Мъртви — повтори той. — Отзоваха ги. Клоновете на организацията по целия свят елиминират рекомбинантните си ДНК-експерименти. Вие сте сред малкото оцелели. И скоро ще дойде и вашият ред.