Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (109)

107

Едва не се сринах назад. За секунда се ужасих, че ще припадна — причерня ми пред очите и ме втресе. В празната просторна тъмница се възцари пълна тишина.

През съзнанието ми пробягаха десетина образа — усмихнатото й лице, топлите й кафяви очи, мириса на домашно приготвените курабийки с шоколад. Как двете с Ела ме изпращат, заслонили очи с ръка, докато се издигам нагоре. Вечерите ни заедно. Тя беше най-реалистичното подобие на майка, което си бях представяла някога.

— Доктор Мартинес… ми е… майка? — изхриптях.

Той кимна сериозно.

— Беше изключително изтъкнат изследовател и се занимаваше с генетика на птиците, но в момента, в който се установи, че зародишът ти има шансове, беше изключена от процеса. Не от мен, държа да добавя. Върна се в Аризона с разбито сърце. Така или иначе, тя дари яйцеклетката, от която се появи ти.

Повдигнах вежди, а умът ми запрепуска в търсене на слаби места. Трябваше да съм абсолютно сигурна — не можех да си позволя да се обнадеждавам напразно, нямаше да го понеса.

— Доктор Мартинес е латиноамериканка — казах. — Изобщо не приличам на нея.

— Очите ти са същите — рече Джеб.

Вярно, очите ми бяха кафяви.

— А аз като малък бях русоляв като теб. Така беше и с Ари, ако си спомняш.

Погледнах Ари, който в момента имаше… ами, вълча козина. Но наистина навремето беше рус.

Насочих изпепеляващия си поглед към Джеб и вложих ледена нотка в гласа си.

— Ако и това е някакво заплетено изпитание, поредната пречка, която трябва да преодолея, то ще бъде последното нещо, което ще видиш в живота си.

Джеб изкриви устни.

— Радвам се да ти кажа, че не е изпитание. Това е най-чистата истина, която съм ти казвал някога. Валенсия Мартинес е майка ти. А аз съм баща ти.

Погледнах го. Все още бях бясна поради всичко случило се, след като той ни беше изоставил преди две години. Исках да му причиня поне една десета от болката, която той беше причинил на мен и на ятото.

— Аз нямам баща — казах ледено.

В очите му проблесна болка, която ме накара да се почувствам едновременно доволна и натъжена. Отклоних поглед и се отдалечих, доколкото ми позволяваше веригата, разтреперана от емоции.

Накрая Джеб проговори с Гласа — онзи, който бях свикнала да чувам в ума си и който не бях чувала, откакто ми довери, че принадлежи на него.

— Макс… задачата ти все още е да спасиш света. За това си родена, това е смисълът на всичко. Никой друг не може да се справи. Убеден съм в това от дъното на сърцето си. Това не е изпитание и не те пързалям. Трябва да го направиш. В историята на човечеството не е имало по-преломен момент. Никога. Абсолютно никога.