Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (108)

106

Всичко наоколо избледня, с изключение на лицето на Джеб.

Вече не чувах дори пропагандата, която се лееше от високоговорителите. Усетих как топлата влажна ръка на Ръч стисва моята по-силно, усещах и допира на перата си до каменния под, но единственото, на което бях способна, беше да се взирам в Джеб, докато думите му отекваха неразбираемо в съзнанието ми.

Върнах погледа си на Ари. Той не изглеждаше разстроен, само удивен.

— Какво имаш предвид? — казах, решена да не позволявам за пореден път да ме ударят под кръста, което, да си признаем, беше основното, което правеха.

— Аз съм ти баща, Макс — повтори Джеб. — Не бях женен за майка ти, но и двамата заедно решихме да те направим.

Не можех дори да го погледна. С години си бях мечтала той да е баща ми. Вътре в себе си си бях представяла, че е така, без да казвам на никого. През живота си не бях желала нищо друго толкова силно. Когато изчезна, страдах с разбито сърце.

След това се беше появил отново — изненада! — като злодей. Което разби сърцето ми по-жестоко и от първия път.

Сега пък твърдеше, че е истинският ми баща. И че мечтите ми се бяха сбъднали. Само че аз вече не му вярвах, не му се възхищавах, не го обичах.

— Хм-м-м — отроних.

Той се пресегна и ме потупа по коляното.

— Знам, че ти е трудно да го осмислиш, особено предвид последните шест месеца. Ще ти кажа само, че се надявам един ден да мога да ти обясня всичко, Макс. Заслужаваш това, а и много повече. Просто помни, че съм твой баща. Знам, че ще ти прозвучи невъзможно, но те моля да ми повярваш — като на баща.

— В момента е абсолютно невъзможно — отроних бавно.

Той кимна.

— Разбирам. Но те моля да опиташ.

— Хм-м.

— Наполовина брат? — намеси се Ари.

Джеб се обърна към него.

— Да. От различни майки сте. Твоята майка ми беше съпруга, но почина малко след раждането ти.

Докато Ари се опитваше да смели това, аз попитах:

— Родена съм преди него. Коя беше моята майка?

— Майка ти и аз не бяхме обвързани — произнесе Джеб замислено. — Но бяхме единодушни за едно — и двамата искахме да участваме в създаването ти, в зачатието ти. Идеята беше могъща, вдъхновяваща…

— Не искам да слушам повече! — извиках и свих криле. Идеше ми да го убия, задето увърташе и удължаваше мъчението ми. — Не ми пука за „прекрасните научни успехи“, дрън-дрън-дрън! Казвай веднага коя е майка ми или ще ти издера очите!

Той ме погледна невъзмутимо.

— Тя е добра жена. Напомняш ми на нея.

Изправих се, разтреперана от гняв и напрежение.

— Веднага… ми… кажи…

Ръцете ми се свиха в юмруци. Ейнджъл и Ръч също се изправиха зад мен. Тото нададе ниско гърлено ръмжене. За дребните си размери можеше да звучи като истински ротвайлер, ако се постараеше.

— Майка ти е доктор Мартинес. Валенсия Мартинес. Запозна се с нея в Аризона.