Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (105)

103

— Добре, стига! — тросна се Директора и се обърна към учените. — Ще ви предоставим цялата информация, от която се нуждаете. В това време сериозно ще се заемем да подобрим поведенческите показатели.

— Аз по принцип работя в два режима — намесих се аз. — Враждебен и устато-шеговит. По ваш избор.

Мама пренебрегна тази забележка и изведе Белите престилки през вратата.

— Не се държиш особено умно — каза ми тя от прага. — Оцеляването ви зависи от безрезервното ви съдействие.

— Nein! Няма да има оцеляване! — намеси се Тер Борщ ядно и се изправи. — Мъртви са!

Тя пренебрегна и него.

— Ти беше създадена да бъдеш много умна, Макс — каза ми. — По време на мозъчното ти развитие стимулирахме с електричество синаптичните ти нервни окончания.

— А така и не се научих да си пускам сателитната телевизия — казах.

Стори ми се, че Тото потисна пристъп на смях, но не го погледнах.

— Време е да започнеш да използваш ума си — продължи Директора строго. — Доктор Тер Борщ не е единственият, който иска да ви убие. Работата за китайците е единствената възможност да запазите живота си.

Изгледах я изумено.

— Как изобщо търпиш сама себе си? — казах с искрено удивление. — Възнамеряваш да продадеш деца на чуждо правителство, което да ги използва като оръжия, може би дори срещу жителите на Щатите! Не мога да го проумея. Явно си бягала от часовете по морал и етика в училище! И имаш наглостта да се наричаш моя майка? Не би се справила с майчинството дори да ти инжектират двайсет литра естроген във вените! А техните майки? — посочих ятото. — Моля се и те да не са пълна пародия като теб!

— Техните майки бяха никому неизвестни — каза Мариане. — Донори на яйцеклетки. Лабораторни работнички, технички… когото намерехме. Това беше идеята — да можем да създадем свръхрасата от каквото и да е. Дори и от боклуци — каза злобно.

Кръвта кипна във вените ми и ушите ми забучаха.

— Е, тук сте уцелили — троснах се. — Ние наистина сме свръхраса. А аз съм дете на боклук.

Директора плесна с ръце и роболетите на вратата застанаха мирно. Ари и останалите застанаха нащрек, в очакване ситуацията да се влоши още повече. Което със сигурност щеше да стане.

— Ти си просто дете, Макс — каза тя, като очевидно едва овладяваше яда си. — Поради което не е чудно, че общата картина ти убягва. Все още поставяш себе си в центъра на вселената. Кога най-сетне ще разбереш, че си просто нищожна прашинка в голямата схема?

— И какво означава това? — настоях аз. — Че съм нищо, така ли? Че не съм човешко същество? Че можеш да правиш безнаказано каквото си поискаш с мен? Добре си го замислила, обаче си в заблуда. Аз знам, че имам значение. И съм важна. А ти си жалко безсмислено нищожество, което ще остарее в самота, ще умре и ще се пържи в ада завинаги.

Трябва да призная, че излиянието ми се получи дяволски добре — при положение, че дори не бях сигурна дали вярвам в ада. Но знаех едно: вярвах в ненавистни пререкания с вещици, а от очите на тази пред мен в момента хвърчаха искри.

— Именно за това говоря — каза тя. — Детинските ти обиди не ме засягат. Безполезният ти гняв не ми влияе. Накрая или ще се подчиниш на заповедите ми, или ще умреш. Просто е.

— Това е една от многото, от хилядите разлики между мен и теб — изръмжах аз. — Аз имам достатъчно ум да разбера, че никога не е просто. И мога да усложня всичко далеч повече, отколкото можеш да си представиш.

В гласа ми се прокрадна искрена заплаха, наведох се напред застрашително и свих юмруци. Очите й трепнаха.

— Чисто и просто не знаеш нищо за мен, мамо — продължих ледено. — Нямаш представа на какво съм способна. Това, че ти си ме създала, не означава, че знаеш какво мога и какво съм правила. Ето ти една новина: чипът ми вече го няма. Така че можеш да си завреш шпионската техника където си пожелаеш.

Тя стрелна ръката ми с поглед.

Замълчах и се взрях в очите й. Усещах, че полагаше големи усилия, за да не ги отклони от мен. Бях толкова бясна, че на драго сърце бих й откъснала главата.

— Но скоро ще ме опознаеш, мамо — казах бавно. — И след това кошмарите няма да те оставят до сетния миг от безсмисления ти живот.

Боже мили, бях същинско страшилище. Едва се сдържах да не се изкикотя зловещо!

Директора стисна юмруци и очевидно се опита да успокои учестеното си дишане. Накрая проговори:

— Губиш си времето, Макс. Не можеш да ме нараниш.

Аз се ухилих зловещо и тя потръпна за миг, преди да нахлузи безизразната си маска.

— О, мамо — прошепнах. — Мога, и още как.