Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (104)

102

Въодушевлението, с което мама — Мариане Янсен — поздрави китайските учени, ме наведе на мисълта, че са й предложили сериозна сума, за да ни откупят като оръжие.

— Научихте ли каквото ви интересува? — попита тя.

Тер Борщ се изсмя високо от бюрото си, но тя го стрелна с поглед.

— Оказват ли съдействие? — Въпросът не беше насочен към някого конкретно.

— Вие как мислите? — попитах аз едновременно с отговора на Човек в бяла лабораторна престилка:

— Не.

Мариане извади електронния си бележник.

— Казах ви, че разполагам с повечето информация, но желанието ви да ги разпитате лично е разбираемо. Е, какво ви интересува?

— Колко бързо могат да летят? — попита един от тях.

Мариане се втренчи в бележника си.

— Ето тази, Макс — посочи мен, — е превишавала триста и двайсет километра в час по хоризонтала и над четиристотин и двайсет километра в час при отвесно пикиране.

Учените явно бяха впечатлени. По гърба ми плъзнаха ледени тръпки.

— На колко високо могат да летят? — попита друг.

— За кратки периоди Макс е засичана на височина от приблизително девет хиляди и петстотин метра. Нуждата й от кислород се увеличава според очакваното, но това не й създава трудности. Обикновено лети между четири хиляди и петстотин и шест хиляди и петстотин метра над морското равнище.

Учените отново се опулиха и си записаха. Един от тях сметна нещо на калкулатор, след което зашепна резултатите на останалите.

Ейнджъл и Ръч бяха приковали очи в мен, но всичко отвътре ми се беше свило и предпочитах да не ги поглеждам. Обзалагах се, че мама-шпионка беше получила тази информация от чипа, изваден от доктор Мартинес.

Водачът им ме огледа пресметливо.

— Какъв товар могат да носят?

— По наша преценка са способни да носят товар до осемдесет процента от собственото им тегло в продължение на около час — отвърна Мариане, — или петдесет процента от собственото им тегло за неограничен период от време.

Както беше с раниците ни например.

— Колко мазнини съдържат? — попита трети. — Добре ли плуват?

Реших да премълча умението на Ейнджъл да диша под вода.

— Смятаме, че имат нормални плувни способности, но със сериозно повишена издръжливост — отговори Мариане, студена като носа на бяла мечка. — Мазнините в тялото им са изключително малко. Макс е висока метър и седемдесет и три, но тежи едва четиридесет и пет килограма. Изключително малък процент от това тегло е мазнини и кости. Съставена е главно от мускули.

Съставена е от мускули. Сякаш бях някакъв апарат, сглобен от някого.

Добре, разбрах. Млъквам.

— Но могат да плуват? Не потъват? — Поредният въпрос.

Мариане поклати глава.

— Костите им са изключително леки и имат кухини, пълни с въздух. Освен белите си дробове имат и странични въздушни мехури от двете страни на тялото. Не потъват.

— Вижте, това е тъпо — казах отегчено. — Има ли смисъл от този разговор, освен за да разнообразите очевидно убийствено скучния си живот, при положение, че в никакъв случай не бихме приели да служим като оръжие на никого.

— Точно така — каза Ръч. — Отказвам да нося бомби и да убивам когото и да е!

Само така! Имаме си принципи, госпожице!

— Ще правите онова, което ви кажем — каза Мариане студено. — Сигурна съм, че ще намерим начин да ви мотивираме.

На мига осъзнах, че решеха ли да наранят някого от останалите, щях да се съглася на каквото и да е, за да спрат.

Тази информация също беше по-добре да остане за лично ползване.

— Трябва да ви предупредя, че не работим евтино — казах на китайците. — Нуждаем се от доста лукс, големи телевизори, ваканции на Хаваи и най-убийствените чийзбургери на света. И това е само началото.

Те закимаха въодушевено, развълнувани от това, че явно щях да приема. Честно казано, направо ми стана жал за тях. В Китай не знаеха ли какво е сарказъм? Тези тук явно не бяха от най-умните представители на нацията.