Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (102)

100

Заблъскаха ни към недрата на замъка по дългите виещи се каменни коридори. От време на време се спъвахме по неравния каменен под. Имах чувството, че студувах от дни. Разтърках ръцете на Ейнджъл и на Ръч, за да ги затопля във влажния хлад.

— Мразя го — промърмори Ари с наведена глава.

— Добре дошъл в клуба — уведомих го. — „Клуб на мразещите Тер Борщ“. Получи ли вече членска карта?

Накрая ни вкараха в… хайде де, не можете ли да се сетите? Точно така — в бяло стерилно на вид лабораторно помещение, пълно с маси, отрупани с лъскаво и несъмнено скъпо научно оборудване. На мига ме обзе неистово желание да потроша всичко с бейзболна бухалка.

Щом влязохме, вратите се затвориха зад нас и пред тях застанаха няколко роболета, вдигнали оръжие в готовност.

— Заседанието на Клуба на мразещите Тер Борщ може да започне — изсумтях аз.

Ръч изпръхтя доволно, а Ейнджъл ми изпрати самодоволна усмивка наум.

Можеш ли да му влияеш? — изпратих й мисълта си.

Не — отговори тя разочаровано. — Улавям мислите му — ужасни, плашещи и отвратителни, — но ми се струва, че не мога да изпратя нищо към него.

Което обезсмисляше план А.

— So! — започна Тер Борщ и се приближи. — Разочаровах се sehr, че още не сте умрели!

— Ja, ja, ние също — за теб! — отговорих и скръстих ръце на гърдите си.

Той присви очи. Понякога впечатлявам и самата себе си. Честно.

— Abba не мисля, че е нужно да чакам още дълго — каза той. — Да речем привечер, ja? Междувременно едни хора искат да поговорят с вас.

— Това явно е хубава новина — прошепнах аз.

— Залагам пет долара, че са учени — прошепна и Тото.

— Сериозно?

Вратите зад нас се отвориха и пропуснаха екип от петима души. Китайци ли бяха? Не можех да преценя.

— Цъ-цъ — рече Тото. — Белите им престилки са от миналия моден сезон. Какъв кошмар!

— Как позна? — попитах, като дори не снижих глас.

— Тази година са с по-малки джобове и с по-широки ревери. А техните са в стил… не знам. „Отмъщението на зубърите“?

Петимата Бели престилки азиатци се огледаха объркано, а от ушите на Тер Борщ направо зафуча пара.

— Achtung! — тросна се той и плесна рязко с ръце. — Ще ви зададат няколко въпроса. Отговорете им. Ясно е, ja?

— Ясно като гъста мъгла! — отговорих.

Ако можеше да ме удари, щеше да го направи, но явно не искаше да се излага пред Спретнатата шайка. Вместо това пристъпи с полилавяло лице зад бюрото си, седна и ядно запрелиства някакви документи. Спретнатата шайка се приближи и ни огледа любопитно, сякаш бяхме музейни експонати. Боже, питайте ме за пръв път ли ми беше!

Умълчахме се, но отвътре ме изпълваше все по-голямо напрежение. Прецених, че съм способна да се справя и с петимата смотаняци и сама. Плюс Тер Борщ за награда. Дори и с роболетите, барабар с оръжията им. Какво ме спираше? Нашийникът. Като нищо Тер Борщ можеше да ме изпепели с токов удар с натискането на едно копче.

Азиатските учени зашепнаха нещо помежду си. Спомних си, че някаква държава иска да ни купи и да ни използва за оръжия. Да, знам, звучи напълно откачено, и най-малкото дете не би повярвало на това, но нямате и идея колко глупави са хората, които се занимават с война.

Белите престилки ни обиколиха с Ръч и Ейнджъл, очевидно удивени колко автентични сме се получили. Не обърнаха абсолютно никакво внимание на Тото. Когато спряха пред Ари, не можаха да прикрият погнусата си. Аз толкова бях свикнала с външния му вид, че вече не ми правеше впечатление. Не приличаше нито на човек, нито на Заличител — изглеждаше като недоразумение.

При вида на изражението на лицата им той почервеня. Изпитах искрено съжаление. Само за четири години от сладко тригодишно момченце се беше превърнал в закърпена чудовищна буца. Знаеше как изглежда, знаеше, че ще умре, но не можеше да разбере как се беше стигнало до това.