Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (101)

99

Разхождахме се в Двора на отчаянието още половин час. Умът ми препускаше бясно — вестта, че Зъба идваше към нас, изпълни вените ми с прилив на адреналин. Зачудих се кога ли беше тръгнал. И дали бих го понесла, ако съобщението му се окажеше поредното „изпитание“ и не беше истинско.

От друга страна, понякога щастливата заблуда е по-добра от мрачната действителност.

Унесена в мисли, правех мравешки крачки след мутанта пред мен, хванала Ейнджъл за ръка. От време на време малкото телце на Тото се отъркваше в крака ми.

Сега обаче започнах да гледам и да слушам по-внимателно. Бях решила, че мутантите мълчат, но изведнъж започнах да долавям думи — изричаха ги толкова беззвучно, че те едва изплуваха над сухия звук от тътрещите се в прахта подметки.

Потупах Ръч по ръката и кимнах към тълпата. Ейнджъл вдигна очи към мен, усети намерението ми и също се съсредоточи.

Като в затвор — шепнеха мутантите тихо като повей на вятъра. — Не е честно. Излъгаха ни. Мнозина вече ги няма. Не искам да изчезвам. Не искам да се оттеглям. Какво да правим? Те са толкова много. Прекалено много са. Това е затвор. За осъдени на смърт. Не е честно. Не сме направили нищо нередно. Освен че се появихме.

Движех се бавно през тълпата и слушах шепота и съобщенията им. Ейнджъл долавяше мислите им. В сините й очи се появи тревога заради новите неща, които научваше.

До момента, в който някакъв стържещ електронен звук даде сигнал, че е време да се прибираме, настроението на групата горе-долу ми се беше изяснило. Не искаха и с тях да се случи онова, което беше сполетяло събратята им по съдба. Искаха да променят положението. Някои бяха сериозно разгневени и готови на бой, но не знаеха какво да предприемат. Предположих, че бяха потиснали бойните им инстинкти. Като цяло бяха объркани и неорганизирани.

Поради което някой трябваше да ги поведе. Ами, така де.

Докато крачех с останалите обратно към фантастичния свят на лудите учени, плановете ми започнаха да се избистрят. В съчетание с мисълта, че Зъба беше тръгнал към нас, от това ми стана почти бодро.

Докато три роболета не спряха пред мен, Ейнджъл, Ръч, Ари и Тото с насочено оръжие.

Изстенах.

— Сега пък какво?

— Идвате с нас — издекламираха те в един глас.

— Защо? — попитах войнствено.

— Защото бих искал да поговорим — каза старият ни познайник Тер Борщ и се появи иззад тях. — За последно. Ja?