Томас Енгер
Мнима смърт (39)

37

Хенинг се връща на рецепцията и вижда, че Плитките продължава да се мляска с приятелката си. „Господи! — мисли си той. — Горкото момиче ще умре от задушаване.“ Той прочиства гърлото си. Плитките вдига глава. Свенливостта на младите, за която е говорил Фолдвик, явно е излетяла през прозореца.

— Много благодаря за помощта — започва Хенинг. — Лесно намерих кабинета на Фолдвик.

— Няма проблем.

Плитките облизва устните си.

— Чудех се дали мога да те помоля за още една услуга. Аз съм репортер и в момента работя върху статия за Хенриете Хагерюп и студентите от нейния курс — за това как се справят след ужасното нещо, което се случи. Няма да е статия за самото убийство, а нещо по-абстрактно, което се занимава с начина, по който подобно събитие травмира група студенти.

Ако има награда за най-убедителни измишльотини, Хенинг със сигурност ще бъде номиниран. Плитките кимва съпричастно.

— Какво мога да направя за теб?

— Бих искал да имам списък с нейните колеги. Случайно да имаш такова нещо на компютъра?

— Да, мисля, че имам. Момент — отговаря той и грабва мишката. Кликва и натиска няколко клавиша. Светлината от монитора се отразява в очите му. — Искаш ли да ти го принтирам? — пита Плитките.

Хенинг се усмихва.

— Да, ако обичаш. Много бих искал.

Той кликва няколко пъти, натиска още няколко клавиша. Принтерът до него светва и изплюва лист. Плитките го вдига и го подава на Хенинг с услужлива усмивка.

— Супер. Много ти благодаря — казва Хенинг и взима листа. Бързо преглежда имената, които са двадесет и две. Веднага се сеща за една от картичките, които е прочел при първото си посещение на института: „Липсваш ни, Хенри. Много ни липсваш, Туре.“

Туре Бенджаминсен.

— Извинявай — казва той на добрия самарянин от другата страна на бюрото. Плитките тъкмо се кани да довърши това, което е останало от приятелката му, когато гласът на Хенинг го спира и той се обръща.

— Да?

— Познаваш ли Туре Бенджаминсен?

— Туре? Да, разбира се. Познавам го. Всички познават Туре, ха-ха.

— Тук ли е днес? Виждал ли си го?

— Видях го някъде отвън.

Хенинг се обръща към изхода.

— Как изглежда?

— Къса коса, малък, кльощав. Струва ми се, че носеше синьото си яке. Винаги ходи с него.

— Много ти благодаря за помощта — казва Хенинг и се усмихва. Плитките вдига ръка и се покланя. Хенинг излиза навън и се оглежда. Отнема му само секунда, за да открие Туре Бенджаминсен. Пуши цигара до входа. Той е един от пушачите, покрай които е минал на влизане преди почти час.

Туре и младата жена, която също пуши, го забелязват, преди да ги достигне. Осъзнават, че иска нещо от тях и спират да говорят.

— Ти ли си Туре? — пита Хенинг. Туре Бенджаминсен кимва. Хенинг си спомня къде го е виждал преди. Преди два дни Петер Стангхеле го е интервюирал в ситния дъждец пред института. Хенинг не е прочел какво е казал Туре за покойната си приятелка, но си спомня бельото му, подаващо се над колана на джинсите.

— Хенинг Юл — представя се той. — Работя за „Новините 123“. Чудех се дали можем да поговорим?

Туре поглежда момичето.

— Ще се видим по-късно — обявява важно той.

„Няма да е трудно да масажирам егото му“ — мисли си Хенинг.

Ръката на Туре е малка като на дете, когато Хенинг я стиска. Двамата сядат на една пейка наблизо. Туре вади цигарите си, издърпва един бял приятел и предлага кутията на Хенинг. Той учтиво отказва, но очите му се задържат дълго време на старата му познайница.

— Мислех, че Хенриете е стара новина.

— От една гледна точка това е така. Но от друга не е.

— Предполагам, че едно убийство не може да бъде стара новина — казва Туре и пали цигарата.

— Прав си.

Туре връща запалката в джоба на якето си и вдишва дълбоко. Хенинг го поглежда.

— Хенри беше страхотно момиче. Във всяко отношение. Обичаше хората. Може би твърде много.

— Какво имаш предвид? — пита Хенинг, точно когато се сеща, че трябваше да включи диктофона си. Но вече е твърде късно.

— Беше изключително отворена и… как да се изразя? Просто обожаваше хората, ако знаеш какво имам предвид.

Туре отново си дръпва от цигарата и издиша дима, след което се оглежда. Кимва към едно момиче, което минава покрай тях.

— Флиртуваше ли?

Той кимва.

— Едва ли тук е имало някой с нещо между краката, който в един или друг момент да не е искал да… — Той млъква и клати глава. — Много е гадно — продължава той. — Това че е мъртва.

Хенинг кимва мълчаливо.

— Познаваш ли приятеля й?

— Махмуд Мархони?

Туре изплюва името, като натъртва „х“-то.

— Да?

— Нямам представа какво виждаше Хенри в онзи тъпак.

— Значи е бил тъпак?

— Абсолютен тъпак. Караше едно огромно беемве и се правеше на голямата работа. Постоянно се хвалеше с дебелите си пачки.

— Значи е харчил много пари?

— Да, но по един много смотан начин. Остави кредитната си карта зад бара и каза на приятелите на Хенри, че всички питиета са за негова сметка. Сякаш отчаяно се опитваше да докаже, че е свестен тип. Не бих се изненадал, ако…

Той отново млъква.

— Ако какво?

— Щях да кажа, че не бих се изненадал, ако се окаже, че е пласьор на наркотици, но не искам да звуча като расист.

— Но ако е вярно?

— Не знам дали е вярно или не. Но това, че го казах, не ме прави расист.

— Не мисля, че си расист.

— Той не я заслужаваше. Беше пълен идиот.

Туре е изпушил цигарата си и хвърля фаса на земята, без да го настъпи. Малкият бял приятел лежи до една локва и дими.

— Каква беше връзката им?

— Бурна, бих казал.

— Искаш да кажеш, че често са се карали и после одобрявали? Доколкото знам, Махмуд е бил ревнивец. Но това, което ми каза за Хенри, обяснява защо това е било така.

Хенинг отново се сеща за шериата.

— Изневеряваше ли му?

— Доколкото знам — не, но не би ме изненадало. Тя обичаше да се държи предизвикателно и да бъде център на внимание. Обличаше се провокативно.

Той поглежда настрани с тъжно изражение.

— Имаше ли някой, с когото е флиртувала по-често, отколкото с другите?

— Бяха много. Наистина много.

— Ти също ли бе влюбен в нея?

Хенинг вдига очи от бележника си и среща погледа на Туре. Момчето се усмихва и забива поглед в земята. Въздъхва.

— На масата на Хенриете никога нямаше свободни места. Абсолютно всички от курса искаха да работят с нея. Сприятелихме се рано. Беше ни много весело заедно. Хенри и аз постоянно флиртувахме. Тъкмо бях приключил една връзка, когато се запознахме, и двамата често я обсъждахме. Тя ме подкрепяше, беше много състрадателна и добросърдечна. Беше човек, който умее да слуша. И винаги, когато споделях нещо с нея, тя ме прегръщаше и стискаше здраво. През тези шест месеца споделих доста неща с нея — казва той и се смее.

Хенинг може да си представи. Може да си представи нея. Красива, нежна, отворена, общителна, сексапилна. Кой не би искал да е в компанията на такъв слънчев лъч като нея?

— Беше много лесно да вземеш сърдечността й за нещо друго… за покана. Един ден отидох твърде далече. Опитах се да я целуна и… — Той отново клати глава. — Ами… оказа се, че бях сбъркал. Отначало се вбесих. Реших, че тя нарочно ме бе прелъстила, нарочно ме бе хванала в мрежата си, само за да ме отблъсне. Мислех си, че за нея това е било просто една игра. Котка и мишка. Две седмици й бях бесен, но после ми мина. Една вечер излязохме навън с още трима-четирима приятели и го обсъдихме. Тя искаше да ми бъде приятел, но нищо повече — така ми каза. Реших, че по-скоро искам да бъдем приятели, отколкото да стоим скарани, и оттогава нещата се оправиха.

— Гадно ли ти беше, когато тя тръгна с Махмуд?

— Не. Знаех, че не ме харесва. Но… няма закон против завистта, нали?

Хенинг кимва. Туре си дръпва дълбоко от втората си цигара.

— Имаш ли някаква представа кой може да я е убил?

Туре го поглежда.

— Не мислиш, че го е сторил Махмуд?

Хенинг се колебае, чудейки се дали може да бъде напълно откровен. Нещо му подсказва, че Туре обича да клюкарства. Така че отговаря:

— Е, арестуваха го, но човек никога не знае.

— Ако не е бил Махмуд… не знам кой друг би могъл да го е направил.

— Знаеш ли дали е имала други приятели мюсюлмани, освен Махмуд?

— Много. Хенриете се сприятеляваше с всички. И всички искаха да бъдат нейни приятели.

— А Анете Скопум?

— Какво за нея?

— Разбрах, че понякога двете с Хенриете са работили заедно?

Туре кимва.

— Добре ли я познаваш?

— Не особено. Тя е пълна противоположност на Хенриете. Не е много приказлива. Чух, че страда от епилепсия, но никога не съм я виждал да припада. Рядко флиртува. Поне когато е трезвена. Но когато се напие…

— Тогава се отпуска?

— Ами да, може и така да се каже. Знаеш ли какво казва винаги, когато се натряска?

— Какво?

— „Какъв е смисълът да бъдеш гений, ако никой не знае?“ — рецитира Туре, имитирайки гласа й. — Ако някой заслужава да има ниско самочувствие, това е Анете. Не е особено талантлива и познавам поне трима, които са го правили с нея, докато е била пияна. Мисля, че е лесбийка.

— Защо смяташ така?

— Сигурно просто си въобразявам. Не знам. Просто имам чувството, че е лесбийка. Това никога ли не ти се е случвало? Да знаеш нещо за някой, но да нямаш представа как си го разбрал?

— Постоянно ми се случва — отговаря Хенинг и се усмихва.

— Със сигурност много си падаше по Хенриете, това бе очевидно за всички. Но едва ли имаше някой, който да не си пада по Хенриете. Каква загуба — казва Туре и отново клати глава.

— Бих искал да говоря и с Анете. Случайно да имаш номера на мобилния й телефон?

Туре изважда джиесема си. Лъскав, тъмно син „Сони Ериксон“.

— Мисля, че го имам.

Натиска няколко копчета и обръща екранчето на телефона към Хенинг, който прочита осемте цифри и си ги записва.

— Благодаря — казва той. — Нямам повече въпроси. Ти искаш ли да добавиш нещо?

Туре става от пейката.

— Не. Но се надявам, че полицаите са арестували правилния човек. Бих искал…

Той млъква.

— Какво би искал?

— Забрави. И без това вече е твърде късно.

Туре Бенджаминсен стиска ръката на Хенинг и тръгва към входа на института.

— Благодаря за разговора.

— И аз.

Хенинг седи на пейката и гледа как младежът се отдалечава. Туре крачи наперено, а чаталът на панталоните му е увиснал. Хенинг отново вижда надписа „Бьорн Борг“ на бельото му.