Томас Енгер
Мнима смърт (27)

25

Когато Хенинг навършва петнадесет години, най-накрая му позволяват да гледа „Свидетел“ с Харисън Форд, Кели Макгилис и Дани Гловър в ролята на убиеца. След като го гледа, Хенинг дълго време отказва да влиза в обществени тоалетни.

Въпреки че оттогава са минали двадесет и две години, той още помни сцената в мъжката тоалетна, в която малкото момченце плаче, а Дани Гловър проверява вратите на тоалетните една по една, търсейки единствения свидетел на убийството. Хенинг трябва да признае, че е мислел именно за Дани, докато се крие зад дървото, гледа профучаващите влакове и се ослушва за стъпките на убиеца.

Сега се намира в чакалня. Знае защо наричат тези помещения „чакални“. Тук трябва да чакаш. И Хенинг чака. Донасят му чаша вода. Но нищо за четене. Защото трябва да помисли. Когато пристигнат полицаите, които ще вземат показанията му, паметта му трябва да е организирана, детайлна и възможно най-точна.

Обикновено е много точен, но напоследък не се чувства във форма. Сеща се за Ивер Гюнешен и Хайди Шус — може би е трябвало да им се обади, но преди да има време да помисли над това, вратата на чакалнята се отваря. Влиза висока жена в полицейска униформа и къса коса. Поглежда го.

— Сержант Ела Санлан — представя се тя и протяга ръка. Хенинг става, стиска ръката й и кимва. Бярне Бругелан, който влиза след нея, буквално я поглъща с очи, преди да забележи стария си приятел от училище и да се ухилва широко.

— Здравей, Хенинг.

Ето го. Чувството, което изпитва всеки път, когато е близо до Бярне. Антипатия. Тези дни това едва ли има нещо общо с Трине. Някои неща просто не се променят.

Ела Санлан сяда от другата страна на масата. Бругелан се приближава до Хенинг и му подава ръката си. „Сигурно е разпитвал стотици заподозрени — мисли си той, — срещал е всякакви хора, но въпреки обучението и опита, не може да я скрие.“ Мимолетната промяна на изражението, която Хенинг е виждал много пъти и която обикновено е по-очевидна. Трае само частица от секундата и Бругелан бързо възвръща самообладанието си, но не преди Хенинг да види отвращението му от белезите.

Стискат си ръцете. Здраво ръкостискане.

— Господи, Хенинг — възкликва Бругелан и сяда. — Отдавна не сме се виждали. Колко години минаха?

Тонът му е сърдечен, непринуден, приятелски. Кандидатствали са в полицейската академия по едно и също време, но и тогава са нямали нищо общо. Хенинг отговаря:

— Петнадесет — може би двадесет години?

— Да, поне.

Тишина. Обикновено Хенинг приветства тишината, но сега тя го притиска.

— Радвам се да те видя отново, Хенинг.

Той не може да каже същото за Бругелан, но отвръща:

— И аз.

— Иска ми се обстоятелствата да бяха различни. Има много неща, които трябва да обсъдим.

„Така ли? — чуди се Хенинг. — Сигурно си прав.“ Въпреки това не казва нищо.

— Може би трябва да започнем? — предлага Санлан. Гласът й е твърд. Бругелан я поглежда така, сякаш смята да я излапа за закуска, обяд и вечеря. Санлан чевръсто се заема с формалностите. Докато я слуша, Хенинг решава, че е родена в Сунмьоре или някъде там. Харайд, може би?

— Хванахте ли мъжа? — пита той, изпреварвайки първия й въпрос.

Двамата с Бругелан се споглеждат.

— Не — отговаря той.

— Знаете ли накъде е побягнал?

— Тук сме, за да разпитаме вас, а не обратното — казва Санлан.

— Няма нищо — намесва се Бругелан и поставя ръка на рамото й. — Разбира се, че иска да знае. Не, не знаем къде е убиецът. Но се надяваме, че ще ни помогнеш да го открием.

— Можете ли да ни кажете какво се случи? — пита Санлан.

Хенинг кимва и започва. Разказва им за интервюто си с Тарик Мархони, за изстрелите, за бягството. Говори тихо и спокойно, въпреки че вътрешностите му кипят. Чувства се странно, преживявайки всичко това отново, описвайки случилото се с думи. Все пак се е разминал на милиметри от смъртта.

— Защо посетихте Мархони? — пита Санлан.

— За да го интервюирам.

— Защо?

— Защо не? Брат му лежи в ареста за убийство, което не е извършил. Тарик познава… познаваше брат си по-добре от всеки друг. Надявам се, че и вие сте се сетили за това.

— Разбира се, че се сетихме — казва Санлан обидено. — Просто не сме стигнали до там.

— Така ли?

— За какво разговаряхте?

— За брат му.

— Можете ли да бъдете малко по-конкретен?

Хенинг театрално докосва слепоочието си с пръст, опитвайки да си спомни. Има целия разговор, записан на диктофона в джоба си, но не възнамерява да им го даде.

— Помолих го да ми разкаже за брат си, за това какво е работил, каква са били взаимоотношенията му с Хенриете Хагерюп — въпроси, които задаваш, за да научиш повече за един човек.

— Той какво отговори?

— Нищо интересно. Не успях да му задам много въпроси.

— Казахте, че брат му лежи в ареста за убийство, което не е извършил. Какво имате предвид? Защо смятате така?

— Защото сериозно се съмнявам, че го е извършил.

— Защо?

— В миналото му няма нищо, което да доказва, че е ревностен поддръжник на наказанията „худуд“, а убийството, доколкото знам, е свързано с тях.

Дълго време Санлан седи неподвижно и го гледа, след което двамата с Бругелан си разменят многозначителни погледи.

— От къде знаете това?

— Просто го знам.

Санлан и Бругелан отново се споглеждат. Хенинг може да се досети какво си мислят.

„Имаме изтичане на информация.“

Санлан се втренчва в него със сините си очи. Хенинг копнее да се удави в един джин с тоник.

— Изглежда знаете много неща.

Твърдението й по-скоро звучи като въпрос. Хенинг свива рамене.

— Или поне сте знаел. „Капитал“, „Афтенпостен“, „Нетависен“, „Новините 123“. Колко статии сте написал досега, Юл? Колко сензационни разкрития сте направил? Нали така ги наричате вие, журналистите?

Раменете на Хенинг се надигат в подготовка за поредното свиване.

— Винаги съм готов да помогна на полицията с едно-две важни разкрития.

Санлан се усмихва. Хенинг за първи път вижда усмивката й. Перфектни зъби. Червен, апетитен език. Предполага, че Бругелан го е вкусвал.

„Не — мисли си той. — Тя не е толкова глупава.“

— И отново се оказвате в центъра на разследване, но този път в ролята на свидетел. Какво е чувството?

— Да не би да искате да започнете втора кариера в НРК Спортен?

— Струва ми се, че ще приключим много по-бързо, ако не прибягваме до сарказъм, Хенинг — казва Бругелан и го поглежда приятелски.

Хенинг кимва и признава пред себе си, че този път Бругелан е прав.

— Бих казал, че преживяването е ново за мен — започва Хенинг, този път малко по-учтиво. — Виждал съм много неща през живота си. Грабежи, намушквания, два автогола на един играч в същия мач… Но когато човекът, с когото току-що съм разговарял и който току-що ми е предложил чаша мляко, е застрелян два пъти в гърдите и един път в главата… чувството е доста странно.

— Мляко?

— Обезмаслено.

Бругелан кимва и се усмихва.

— Успя ли да зърнеш убиеца?

Хенинг се замисля.

— Всичко се случи толкова бързо.

— Мозъкът може да запомни много информация за нещо, което си зърнал за частица от секундата. Помисли отново. Опитай се да си спомниш.

Хенинг опитва. И изведнъж черупката се пропуква. Вижда нещо. Лице. Овално лице. Брада. Която не покрива цялото лице, а само областта около устата. В квадрат. Гъсти бакенбарди.

Казва им. И описва нещо друго: устните му. Леко изкривени наляво. „Бругелан е прав — мисли си той. — Да не повярва човек. Бярне Бругелан, всеизвестният чекиджия, е прав.“

— Видяхте ли какво оръжие използва убиецът? — пита го Санлан.

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Пистолет? Не разбирам много от оръжия.

— Заглушител?

— Да. Не открихте ли гилзи на местопрестъплението?

Санлан отново поглежда към Бругелан. „Да, разбира се, че са открили“ — мисли си Хенинг, след което мобилният телефон в джоба му започва да вибрира. Опитва се да го игнорира, но той не спира.

— Извинете — промърморва той и посочва джоба си.

— Изключете телефона си — нарежда му Санлан.

Хенинг го изважда и вижда, че Ивер Гюнешен се опитва да се свърже с него. Натиска бутона за изключване и задържа пръста си там.

— Видяхте ли как беше облечен убиецът?

„Мисли! Мисли!“

— Панталони с тъмен цвят. Струва ми се, че якето му беше черно. Не, не черно, а бежово.

— Черно или бежово?

— Бежово.

— Какъв цвят беше косата му?

— Не си спомням, но ми се струва, че и тя беше тъмна. Целият беше тъмен.

Санлан го поглежда със съмнение.

— С изключение на бежовото яке — добавя бързо той.

— Имигрант? — пита Бругелан.

— Да, така ми се струва.

— Пакистанец? Като жертвата?

— Да, възможно е.

Бругелан и Санлан си записват нещо. Хенинг не вижда какво, но може да предположи.

„Убиецът е познавал жертвата.“

Той решава да използва кратката пауза в разговора.

— Мислите ли, че сте арестували грешния Мархони?

Изважда бележника си. Санлан и Бругелан отново се споглеждат.

— Не разбрахте ли, че това не е…

Бругелан кашля. Ръката му отново се приземява върху рамото на Санлан. Тя се изчервява.

— Твърде рано е да се каже.

— Значи не сте изключили възможността мотивът за убийството да е отмъщение?

— Не сме изключили нищо.

— Тогава върху коя теория почива разследването ви? Махмуд е арестуван, заподозрян в убийство, но по-малко от двадесет и четири часа след това брат му е убит.

— Бярне… — протестира Санлан.

— Без коментар. И този разговор приключи — обявява Бругелан.

— Ще разпознаете ли убиеца, ако го видите отново? — продължава Санлан. Хенинг се замисля, припомня си сцената, разиграла се в апартамента на Мархони, и отговаря:

— Не знам.

— Бихте ли опитали?

Хенинг осъзнава накъде бие.

— Имате ли снимки, които мога да разгледам?

Тя кимва.

— Винаги мога да опитам — казва той.