Томас Енгер
Мнима смърт (9)

7

Чувството отново да влезе в сивата сграда на улица „Грьонландслейрет“ №44 е странно. Едно време полицейският участък е бил като негов втори дом — дори чистачите са го поздравявали по име. Сега се опитва да бъде възможно най-незабележим, но това не е особено лесно, когато лицето ти е обгорено. Знае, че останалите репортери го гледат втренчено, но не им обръща внимание. Възнамерява просто да присъства, да изслуша изявленията на разследващите полицаи и после да се върне в офиса, за да пише — ако, разбира се, изобщо има нещо за писане.

Веднага след като влиза във фоайето, Хенинг се заковава на място. Нищо не би могло да го подготви за гледката на жената, разговаряща с мъж, който изглежда като типичен репортер. Черно сако от рипсено кадифе, арогантна осанка и изражение, което сякаш казваше „Видяхте ли какъв невероятен репортаж направих вчера?“. Да не забравяме и внимателно оформената набола брада, която кара лицето му да изглежда по-изпито, отколкото е всъщност, както и гелосаната му назад коса. Но това, което приковава вниманието на Хенинг, е жената. Никога не би предположил, че ще я види тук в първия си ден отново на работа.

Нора Клеметсен. Бившата му съпруга. Майката на Юнас.

Не е разговарял с нея, откакто го е посетила в рехабилитационния център „Сунас“. Не си спомня кога е било това. Може би нарочно е потиснал този спомен. Но никога няма да забрави лицето й. Не е смял да го погледне в очите. Не че я обвинява за това. Има пълно право. Той се е грижел за Юнас. Той не е успял да го спаси.

Техният син.

Техният прекрасен, прекрасен син.

Тогава вече се разделят. Посещава го в болницата само за да го накара да подпише документите за развод. Получава подписа му. Без задни мисли, без въпроси, без условия. Някаква част от него изпитва облекчение. Не би могъл да се справи с живота си, ако и тя е част от него — постоянно би му напомняла за собствените му недостатъци. Всеки разменен поглед, всеки разговор — всичко би му напомняло за това, което е допуснал да се случи.

Не са си казали много неща. Той отчаяно е искал да й разкаже всичко, да й каже какво е направил и какво не е успял да направи, какво си спомня от онази нощ. Но всеки път, когато си поема дъх, за да заговори, устата му пресъхва и думите му секват. По-късно, когато затваря очи и си представя какво е трябвало да й каже, устата му работи като картечница, а Нора кима, разбира, а след това го прегръща и го оставя да се наплаче в скута й, докато прокарва ръка през косата му.

Хенинг знае, че трябва отново да опита да говори с нея, но сега не е подходящият момент. Следващият път, когато я види. Сега е на работа. Тя е на работа. Стои съвсем близо до този репортер — и се смее.

Мамка му.

Хенинг се е запознал с Нора Клеметсен, докато е работел за „Капитал“, а тя е била начинаещ бизнес репортер за „Афтенпостен“. Срещат се на една пресконференция. Едно съвсем обикновено медийно събитие, без драматизъм — рутинно обявяване на годишните резултати на някаква компания, което на следващия ден заслужава само един параграф в „Дагенс Нерингслив“ и една къса колонка на страница 17 във „Финансависен“. Така се случва, че той сяда до Нора. Дошъл е, за да напише статия за един от старшите изпълнителни директори, който скоро ще се пенсионира. Двамата се надпреварват да се прозяват по време на презентацията и започват да се кикотят, развеселени от опитите на другия да замаскира отегчението си. Решават след това да отидат да изпият по едно питие, за да се възстановят.

И двамата тогава имат връзки. Тя живее с един борсов агент, а той има полусериозна връзка с надута корпоративна адвокатка. Но първата вечер е толкова приятна и непосредствена, че решават да я повторят още следващия път, когато се срещат, отразявайки едно и също събитие. Той е имал много приятелки, но никога не е познавал човек, с когото да му е било толкова лесно да общува. Вкусовете им съвпадат почти за всичко — направо е страшно.

И двамата обичат едросмляна горчица. Не си падат по доматите, но обожават кетчуп. Харесват същите филми и никога не водят продължителни спорове пред видеотеката или киното. Нито един от двамата не обича да прекарва лятото в горещи чужди страни, когато Норвегия предлага толкова планини за катерене и пресни скариди. Всеки петък ядат тако. Да ядат нещо друго, просто е немислимо.

Постепенно и двамата осъзнават, че не могат да живеят без другия.

Оженват се три и половина години по-късно, а точно след девет месеца се ражда Юнас и двамата са толкова щастливи, колкото могат да бъдат двама страдащи от безсъние кариеристи, наближаващи тридесетте, когато животът им е дъска, обсипана с тресчици. Твърде малко сън, твърде малко свободно време, почти никакво разбиране на чуждите нужди — както у дома, така и на работа. Все повече и повече караници, все по-малко споделено време. Накрая и двамата просто не издържат.

Родители. Най-доброто и най-лошото, което човешките същества могат да бъдат.

А сега ръката й е преплетена с ръката на друг мъж. „Непрофесионално е — мисли си той, — да флиртуваш на пресконференция.“ Нора го забелязва, докато се смее на нещо, казано от мъжа. Веднага спира, сякаш смехът е заседнал в гърлото й. Гледат се цяла вечност.

Той примигва първи. Видар Ларшен, който работи за НТВ, докосва рамото му и казва:

— Здрасти. Значи се върна, а, Хенинг?

Той кимва и решава да последва Видар. Не казва нищо, но прави така, че да е възможно най-далече от Нора. Не гледа никого в очите. Върви след чужди крака и минава през врати, които би открил и със затворени очи. Сяда най-отзад, където може да гледа тиловете на хората, вместо те да гледат неговия. Залата за пресконференции се изпълва бързо. Вижда как Нора и Рипсеното кадифе влизат заедно. Сядат един до друг, доста по-напред от неговото място. Така значи, Нора. Пак се срещаме.

И пак на пресконференция.