Томас Енгер
Мнима смърт (75)

73

Когато се връща вкъщи, Хенинг чува силна музика, идваща от апартамента на горния етаж. Той спира пред входната си врата. Арне Халдис слуша опера. Хенинг веднага разпознава арията. „Несун Дорма“ от „Турандот“ на Пучини. Любимата му ария. Могъщият глас на Лучано Павароти изпълва стълбището:

„Ma il mio mistero è chiuso in me

il nome mio nessun saprà!“^[1]

„Арне Халдис е многостранно развит мъж“ — мисли си Хенинг. Или пък е първокласен простак, който използва опера и поезия, за да сваля жени. Сигурно затова Гюнар Гома го харесва толкова много.

„No, No! Sulla tua bocca lo dir à

quando la luce splenderà!“^[2]

Арне Халдис увеличава звука и операта достига своята кулминационна точка:

„All alba vincerô!

Vincerô! Vincerô!“^[3]

Звукът се извисява, минавайки през стени и бетон, дърво и мазилка, след което улучва Хенинг точно в десетката, прониквайки в дебелия му череп и изпълвайки цялото му тяло. Бузите му почервеняват и преди да осъзнае какво става, по тях се стичат сълзи. Хенинг чувства как те се търкалят надолу по белезите му. Изведнъж започва да хлипа.

Откакто Това, За Което Не Мисли, се е случило, нищо друго не го е разплаквало. „Чувството да вкусваш собствените си сълзи е странно — мисли си Хенинг. — Но още по-странно е това, че се разплаках заради музиката на Арне Халдис.“

Разбира се, няма нищо изненадващо в това, че именно музиката е нещото, накарало го отново да заплаче. Иска да седне пред пианото и да изсвири няколко акорда. Но не е сигурен, че ще посмее да го направи.

Отключва вратата точно когато аплодисментите заглъхват и става тихо. Сменя батериите в димните детектори, сяда на дивана и отваря лаптопа си. Той се събужда от зимен сън. Трябват му няколко секунди, за да открие интернет сигнала и да зареди FireCracker 2.0. Не след дълго 6tiermes7 отговаря.

6tiermes7: Колко вълнуващо. Как мина?

МакаПака: Както очаквах. Отрече всичко.

6tiermes7: Умно момиче.

МакаПака: Най-умното, което съм срещал.

6tiermes7: Не успя ли да запишеш нещо инкриминиращо? Нещо, което можем да използваме?

МакаПака: Още не съм слушал записа, но се съмнявам.

6tiermes7: Ок. Направи всичко по силите си. Сега ние поемаме щафетата.

МакаПака: Ще опитам.

6tiermes7: Не ми казвай, че си планирал ново разследване?

Хенинг разсъждава върху въпроса, докато курсорът примигва върху прозорчето на програмата. Нещо се е случило с него през изминалата седмица. Въпреки че са загинали трима души и техните семейства са почернени завинаги, работата му се е отразила добре. Анете не е признала вината си и той едва ли някога ще забрави заплахите на Хасан, но Хенинг е успял да докаже на себе си, че все още го бива. Малките му сиви клетки са се събудили.

Той поглежда пръстите си, след което набира думите, които горят в него от толкова време. Знае, че когато ги напише, вече няма да има връщане назад. Те са като стартов пистолет.

„Доктор Хелге сигурно ще ми препоръча да изчакам — мисли си той, — да съм напълно сигурен, че съм готов. Но нямам време за чакане. Никой не знае дали Ясер Шах ще бъде заловен, или доказателствата на Махмуд Мархони ще накарат Хасан и главорезите му да си плюят на петите. Никой не може да ми каже кога ще мога да излизам навън, без да се оглеждам през рамо, и кога ще мога да спя спокойно, без да се събуждам при всеки подозрителен звук.“

Именно затова Хенинг пише:

МакаПака: Всъщност има едно нещо.

Студена вълна облива цялото му тяло.

6tiermes7: Шегуваш се. Какво?

Поема дълбоко дъх. „Преди почти две години аз спрях, спускайки се по нанадолнище — мисли си той. — Дръпнах ръчната спирачка. Сега съм като Ингвилд Фолдвик. Едно истинско зомби. Такъв съм от смъртта на Юнас.“ Но понякога трябва да освободиш спирачката, да се оставиш да полетиш към бездната, за да можеш после да се оттласнеш от дъното и да се изтеглиш обратно нагоре. Не знае колко още му остава, но няма да спре, докато не стигне дъното. Независимо от това колко боли.

Хенинг издишва и започва да пише.

МакаПака: Имам нужда от помощта ти.

Той поглежда към тавана. Не знае защо прави това. Може би опитва да се вдъхнови от това, за което пее Павароти. От силата му. От волята му. Гледа към тавана дълго време.

Чува гласа на Лучано в главата си.

„All’ alba vincero!

Vincero! Vincero!“

На зазоряване ще победя.

Отново се обръща към екрана. В този миг е изпълнен с такава решимост, каквато никога преди не е изпитвал. Изписва думите с непоколебимост, която кара косъмчетата по ръцете му да настръхнат:

МакаПака: Искам да ми помогнеш да открия кои запали апартамента ми.

Ето. Думите излизат. Думите, за които само той мисли. Полицаите са решили, че пожарът не е подозрителен. Затова през последните две години Хенинг е държал тези думи заключени в сърцето си.

Но сега те са на свобода.

И сега, след като ги е написал, след като започва да разследва най-трудния случай в живота си, той спокойно може да ги каже на глас.

МакаПака: Помогни ми да открия кой уби сина ми.