Томас Енгер
Мнима смърт (72)

70

Споразумяват се да не обсъждат случая, докато ядат бургерите си с гарнитура от картофени лодчици или както там се наричат. Хенинг изяжда твърде много, твърде бързо. Бирата покрива всичко в стомаха му със слой газирана горчилка. Най-накрая решават да си тръгнат. Хенинг плаща сметката, знаейки, че го чакат неприятности.

Все пак обича морето.

— Благодаря за вечерята — казва Анете, когато излизат в юнската вечер. Отново е започнало да вали. Малки, студени пръски.

— Няма защо.

— Искаш ли? — казва тя.

Хенинг пуска вратата, която се тряска зад него. Обръща се и вижда, че Анете му предлага пликче с дражета „Кнот“.

— Тези са страхотни след няколко бири.

Изсипва десетина бели, кафяви и сиви перлички в ръката си и ги пъхва в устата си. Хенинг се усмихва и отговаря:

— Благодаря.

Протяга ръка и тя изсипва десетина дражета в шепата му. „Кнот.“ Връща се в детските си години. Поглъщал е стотици такива като малък, но не иска да мисли откога не е усещал малките експлозии от вкус. Взима си едно кафяво драже, облизва устните си и кимва одобрително към Анете.

— Трябва да ги сдъвчеш всичките наведнъж. Това ги прави толкова страхотни.

Хенинг поглежда към десетината бонбончета, ако може да ги нарече така, и вдига ръка към устата си. Ухилва се широко. Едното бонбонче се изплъзва и се търкулва обратно в ръката му. Той поглежда малкото, бяло, кръгло драже, докато хрупа и дъвче. То прилича на малко, бяло хапче.

Малко хапче. Малко, кръгло, бяло хапче.

Малко, бяло…

О, по дяволите.

Хенинг дъвче и преглъща, без да изпуска Анете от поглед. Тя взима пликчето и изсипва още десетина дражета в ръката си, след което ги пъха в устата си. Хенинг поглежда дражетата и си спомня Ярле Хьогсет, който често повтаряше, че дяволът е в подробностите. Това е досадно клише, но сега, докато гледа бялото бонбонче в ръката си, Хенинг има чувството, че куката, която се е забила в стомаха му в мига, в който се е взрял в изцъклените очи на Стефан, най-накрая го е разпорила.

— Какво има? — пита Анете.

Хенинг е загубил дар слово. Просто я гледа втренчено, спомняйки си белия прах под обувката си, спомняйки си малкото, кръгло, бяло хапче на пода в спалнята на Стефан и това как формата и миризмата на хапчето му се бяха сторили странно познати. Спомня си завесите, които са спуснати, както и вратата, която не е затворена докрай.

— Не ти ли харесват? — пита тя, все още усмихната. Хенинг осъзнава, че кима. Опитва се да прочете нещо в очите й. Нали са огледалото на душата, където може да бъде открита истината за всеки човек? Но нейните очи не му разкриват нищо. Хенинг гледа ту към нея, ту към дражето в дланта си.

— Ехо?

Анете махва с ръка пред лицето му. Хенинг притиска дражето между палеца и показалеца си и го подушва.

— Какво правиш? — кикоти се Анете, дъвчейки.

— А… нищо…

Гласът му е слаб, защото в дробовете му почти няма въздух. Трамвай №2 завива към площад „Олаф Риес“. Колелата му скърцат. Звучи като нещо средно между квичащо прасе и дъскорезница.

— Това е моят трамвай — казва Анете и се вглежда в лицето му. — Благодаря за вечерята. Трябва да тръгвам. До скоро.

Тя се усмихва и хуква. Хенинг стои неподвижно и я гледа как се отдалечава. Раницата й пружинира нагоре-надолу докато тича. Той продължава да я зяпа, когато се качва в синьо-белия трамвай. Вратите се затварят и трамваят се плъзга надолу към центъра на града. Анете сяда до прозореца и поглежда към него.

Очите й се забиват в него като остри шишове.

 

 

Отнема му цяла вечност да се прибере вкъщи. Едва повдига краката си и трябва да ги принуждава да мърдат при всяка крачка. Единственото нещо, за което може да мисли, е усмивката на Анете, преди да хукне към трамвая, както и раницата й, която не си е сложила както трябва и която пружинира при всяка стъпка, карайки лепенките от екзотични, далечни места да танцуват пред очите му.

Преживява този миг отново и отново, влачейки крака по тротоара. Звукът се смесва с дъжда, който се е усилил. Минава покрай опашката пред „Вила Парадисо“. Хората вътре ядат пица, пият, усмихват се, смеят се. Хенинг опитва да се съсредоточи. Спомня си очите на Анете. Облекчението, което е видял в тях, както и удовлетвореността. Едва няколко часа след като е повалена на земята с електрошоков пистолет, изпадайки в безсъзнание. И чува гласа на Туре Бенджаминсен:

„Какъв е смисълът да бъдеш гений, ако никой не знае?“

„Анете — мисли си Хенинг. — Може би ти си най-умната жена, която някога съм срещал.“ Все още усеща вкуса на дражетата „Кнот“ в устата си. Завива по „Сейлдюксгатен“ с неприятното чувство, че той и всички останали са били преметнати.