Метаданни
Данни
- Серия
- Хенинг Юл (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skinndod, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Томас Енгер
Заглавие: Мнима смърт
Преводач: Неда Димова-Бренстрьом
Издател: Персей
Година на издаване: 2014
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2144
История
- —Добавяне
69
След едночасовото посещение при майка си Хенинг си купува голяма кутия с батерии. Когато излиза от магазина, вижда щастливото множество от хора, изпълнили парк „Софиенберг“. Всички се наслаждават на петъчния ден. Мобилният му телефон иззвънява. Прочита есемеса, ходейки. За негова най-голяма изненада, той е от Анете.
„Още си жив?“
Хенинг се усмихва и пише отговор.
„Едва. Изкушавам се да ти задам същия въпрос. Как си?“
Продължава да върви, стиснал телефона, гледайки как хора разпъват одеяла на тревата, включват барбекюта и разгъват шезлонги. Анете му отговаря бързо. Телефонът иззвънява в ръката му. Четири кратки иззвънявания.
„Малко гроги, но иначе добре.“
Не знае какво е чувството да бъдеш повален от електрошоков пистолет. Надява се, че никога няма да разбере. Анете едва ли някога ще забрави преживяното.
Изпраща нов есемес:
„Гладен съм. Искаш ли да хапнем заедно някъде?“
Изпраща съобщението, надявайки се, че Анете няма да го разбере погрешно. Просто изпитва нужда да поговори с някого за случилото се. И наистина е гладен — през последните няколко дни не е ял почти нищо.
Телефонът му отново иззвънява.
„Да! Умирам от глад. Фонтес на Льока? Готвят вкусно.“
Веднага й отговаря:
„Супер. Ще се видим там.“
Затваря телефона си и ускорява крачка. „Права е — казва си той. — Наистина готвят вкусно.“ Хенинг решава, че си е заслужил една бира.
Все пак — петък е.
Когато Анете пристига, той вече е на втората. Седи близо до камината, в която пламти голям, буен огън, въпреки топлата юнска вечер. До него са стълбите, по които постоянно слизат и се качват хора, за да отидат до тоалетната. Хенинг не е сигурен за огъня, но това е единственото свободно място.
Махва й. Анете веднага го вижда и се насочва към него с усмивка. Хенинг става. Тя го прегръща.
Отдавна никой не го е прегръщал.
Сядат. Келнерът е висок тъмнокож мъж с най-белите зъби, които Хенинг някога е виждал. Но е чевръст и веднага взима поръчката им.
— Бъргър „Фонтес“ с бекон. И най-голямата бира, която имате — казва Анете и се усмихва. „Някой си въздъхва облекчено“ — мисли си Хенинг.
— И за мен една — казва той. — Значи две.
Келнерът кимва и се отдалечава. „Непохватно — мисли си Хенинг. — Да се изразявам по този начин.“ Чувства се неловко. Въпреки че намеренията му са напълно почтени, той има чувството, че са на среща. А това е един смущаващ сценарий.
— И така — казва тя и го поглежда. — Добре ли се получи статията?
— Става — отговаря Хенинг. — Поне така мисля. Всъщност не я написах аз. Бях твърде изтощен.
— Накарал си някой нещастник да я напише вместо теб?
— Нещо такова.
— Много по-забавно е да пишеш.
— Мислех, че ти предпочиташ да режисираш?
— Да, но най-добрите режисьори често са най-добрите сценаристи. Куентин Тарантино например. Оливър Стоун. Щях да спомена и Клинт Истууд, но той май не пише много сценарии. Знаеш ли, че Клинт Истууд пише музиката за почти всичките си филми?
— Не.
— Сега знаеш. И го прави доста добре. Джазова музика. Много пиано.
Хенинг обича да слуша джаз. И да свири на пиано. Известно време двамата се гледат, без да казват нищо.
— Сега какво ще стане с филма? — пита той и веднага съжалява за думите си.
— Кой от двата?
— Ами… и двата.
— Хайде да не говорим за това, моля те. Най-добрата ми приятелка е мъртва, убита от ненормалник, който ми се иска да не бях срещала, и последното нещо, за което искам да говоря сега, е това, което ще стане с филма. Или с филмите. В момента искам само едно — да ям. Не ми пука за нищо друго.
Хенинг кимва. Анете се оглежда за келнера. Открива го и му махва. Той кимва и прави извинителен жест с ръце.
— Бярне разпита ли те? — пита Хенинг.
— Най-подробно.
— Добре ли се държа? Нали не те е изтормозил?
— Не. Държа се прилично. Предполагам, че ще ме разпитат пак, но няма проблем. Съвсем разбираемо.
Келнерът носи питиетата им. Анете му благодари, отпива голяма глътка от бирата и облизва с език пяната, покрила горната й устна.
— Ах, животоспасяващо лекарство.
Хенинг взима собствената си халба и започва да я прехвърля от ръка на ръка, плъзгайки я по масата. Известно време не прави нищо друго.
— Аз го открих — изведнъж казва той. Не знае откъде е дошло това изречение. То просто излиза от устата му.
— Стефан?
— Мм. Не трябваше да съм там, но исках да задам няколко въпроса на Ингве. Той не си беше вкъщи, но входната врата беше отворена и аз…
Той забива поглед в бирата си.
— Влязъл си вътре?
Хенинг вдига глава и кимва.
— Била ли си някога в апартамента на Ингве?
Анете отпива от бирата си.
— Ходих веднъж, защото имах среща със Стефан — преди колко време беше? Шест месеца или нещо такова. Обсъждахме сценария.
— Който си искала да заснемеш?
— Точно така.
— И не си ходила друг път?
Тя отново отпива от бирата си и клати глава.
— След това си разменихме няколко имейла, свързани с филма. Имаше доста време до снимките. Това е нещо нормално в киноиндустрията. Първо се срещаш с човека и се уговаряте да се срещнете по-късно, а на тази среща се уговаряте да се срещнете някой друг път, за да говорите по въпроса за следващата ви среща.
Тя клати глава. Хенинг се усмихва.
— Защо питаш за това?
— Просто съм любопитен.
— Може ли аз да те попитам нещо?
— Да.
— Какво се е случило с теб?
Тя сочи лицето му. Белезите му.
— О, това ли.
Хенинг отново забива поглед в бирата си.
— Не те задължавам да ми кажеш — казва нежно Анете.
— Не, просто…
Отново плъзга халбата от едната си ръка към другата.
— В последно време няколко човека ме попитаха това. Не знам какво да отговоря, освен ако…
Той млъква и си представя балкона. Очите на Юнас. Ръцете му, които се изплъзват от неговите. Сякаш се е озовал в звукоизолирана стая, в която е напълно тъмно. Вдига глава и я поглежда.
— Може би някой друг път.
Анете вдига ръце.
— Извинявай, не исках за…
— Не, няма проблем.
Анете го гледа дълго време, след което отпива от бирата си. Пият в мълчание, наблюдават останалите клиенти, поглеждат към вратата, когато тя се отваря, съзерцават пламъците.
Хенинг се сеща нещо, което от известно време го тормози.
— Защо се върна? — пита той. — Защо се върна при палатката?
Анете преглъща и се оригва тихичко в шепа.
— Както вече ти казах: бях любопитна. Ти очевидно бе намислил нещо. Разбрах по лицето ти. Трябваше да се видиш. Свикнала съм да съчинявам истории и осъзнах, че една много добра история се разгръща под носа ми. Не устоях на изкушението и се върнах.
Хенинг бавно кимва.
— Извинявай, не исках да шпионирам.
— Колко време стоя пред палатката, преди да влезеш?
— Не много. Но вече разказах всичко на полицая, Брунланес, или както там му беше името.
— Бругелан — поправя я Хенинг. — Извинявай, просто съм малко…
Негов ред е да вдигне ръце.
— Малко съм напрегнат след всичко това, което се случи днес.
Той докосва слепоочието си с пръст.
— Не се притеснявай — казва Анете и се усмихва. — Наздраве.
Тя вдига чашата си. Пият.
— За какво пием? — пита Хенинг.
— За това никой друг да не умре — казва тя и преглъща.
— Наздраве за това.