Томас Енгер
Мнима смърт (70)

68

Някой прави секс. Точно преди да вкара ключа в ключалката на входната врата на апартамента на майка си, Хенинг с облекчение осъзнава, че звукът идва от телевизор. Слава богу. И Слава богу, че не идва от телевизора на майка му, а от този на нейния съсед Карл.

Той е домоуправител на сградата. И обича да гледа порно. Хенинг не е споделял това с майка си, но според него Карл си пада по нея. Надява се, че ако някой ден тя сама открие този факт, няма да му се разсърди за това, че не я е тласнал по-рано в обятията на Карл. Нещо му подсказва, че подобна връзка няма да просъществува дълго, но не възнамерява да разсъждава по въпроса.

Винаги, когато идва на гости на майка си, той едва не се задушава в синкавата мъгла. Цветът на тапетите й е „Марлборо“. Ако някой някога се осмели да измие тавана й, сапунените балончета ще бъдат черни от никотин и катрани. Хенинг осъзнава колко е доволен от факта, че вече не пуши. Защото апартаментът му би изглеждал по същия начин.

Вдига всичките шест пазарски чанти и влиза в дневната. Чува радиото. Това е неизбежно, защото то винаги е включено. Кристине Юл седи в кухнята и както обикновено, пуши. Едва вдига поглед от вестника си, когато синът й влиза.

— Здрасти, мамо — казва Хенинг, опитвайки се да надвика радиото. Завръщането на блудния син. Разбира се, той не очаква просълзени прегръдки. Тя поглежда пликовете, които държи. Хенинг нарочно обръща единия така, че да види бутилките.

— Крайно време беше — излайва майка му. Хенинг пренебрегва намека, влиза в кухнята и отваря хладилника. Бутилките звънтят. Знае, че това е любимият й звук. Изважда зеленчуците, млякото, сиренето, захарта, хлябът и всичко останало. Докато реди покупките в хладилника, скришом я поглежда. Майка му изглежда непроменена. Носи същите панталони, които някога са били бели, но заради дима са станали сиви; същата блуза, която някога е била жълта, както и кафява жилетка, защото е студено. И наистина е студено, защото майка му проветрява апартамента. Слава богу, че е отворила прозорците.

— Как си? — пита Хенинг.

— Зле.

— Така ли? Някакви новини?

— Новини?

Тя изсумтява. „Щеше да стане по-бързо, ако бях позвънил на доктора й, преди да дойда“ — мисли си Хенинг и се усмихва.

По радиото върви дебат. След около минута осъзнава, че майка му слуша „17:30“. Чува гласа на Ивер Гюнешен и това не го изненадва, но въпреки това чувства вълнение. Заслушва се в гласа на водещия:

— И така, Ивер Гюнешен, именно вие разрешихте заплетения случай по-рано днес. Според вас какво ще се случи сега? Мислители, че отсега нататък Норвегия ще обръща повече внимание на шериата?

— Не, Андреас, не мисля. Според мен повечето хора разбират, че това убийство не е нещо, което се случва всеки ден в Норвегия, независимо от това колко мюсюлмани живеят тук. Може би хората ще научат повече неща за шериата, което ще бъде добре за всички ни.

„Добро момче“ — мисли си Хенинг. Решава да помоли майка си да намали звука, но после осъзнава, че няма да го направи, така че се опитва да не обръща внимание на радиото. Гледа я как напразно се опитва да отвърти капачката на бутилка „Св. Халвард“. Взима я от ръцете й и развърта капачката за част от секундата. Намира чаша за шотове в шкафа над кухненския плот и я слага пред нея. „Можеш сама да си налееш“ — мисли си Хенинг. След това вижда как треперят ръцете й. Успява да си налее, но разлива половината. „Господи, как трепери.“

Обзема го странна смесица от съчувствие и гняв. Когато тя поглъща първия си шот, той въздъхва тъжно. Майка му затваря очи и Хенинг вижда как гъстата течност я загрява, от небцето на устата, през гърлото и надолу към гърдите. И е напълно сигурен, че това е най-приятната част от деня й. Може би от няколко дни.

Водещият преминава на следващата новина.

— Министърът на правосъдието Трине Юл-Осмундсен отново предизвика полемика.

Майка му увеличава звука. Хенинг иска да изкрещи.

— Тя иска да ограничи автоматичното право на подсъдимия да обжалва присъдата си, ако е по-голяма от две години затвор. Това е част от стремежа на правителството да ускори съдебните процедури. Предложението й бе посрещнато на нож от някои членове на опозицията. Днес в студиото ни гостува Кариане Ларшосен от Венстре, която вярва, че…

Майка му отново намаля звука. „Слава богу“ — мисли си Хенинг.

— Проклети журналисти — промърморва тя.

Той я поглежда и понечва да каже нещо, но се отказва. Какъв е смисълът? Свива рамене, отваря хладилника и се оглежда. Подът е покрит с пласт от трохи и пепел от цигари. Всъщност всичко е покрито с пласт от трохи и пепел от цигари. Вижда праха върху телевизора от кухнята. Дневната, която се състои от кафяв триместен диван, фотьойл антистрес с табуретка пред него, маса за хранене от тъмно дърво, червен персийски килим и тапети, изглежда подредена, но той знае колко мръсно е под масата, под дивана и под масичката за телевизора.

Той започва, като първо вади прахосмукачката от вградения гардероб и я включва. Бързо прахосмуче коридора, малката тясна баня и спалнята, след което влиза в дневната. Тъкмо се кани да засмуче праха около камината, когато нещо на лавицата привлича погледа му.

Лавицата над камината е покрита със снимки. Виждал ги е стотици пъти. Снимки на майка му, когато все още е била негова майка. Снимки от сватбата на родителите му. Снимки на Трине, снимки на Трине с нейния съпруг, Пол Фредрик, снимки от сватбата им. Снимки на Трине и Хенинг, когато са били малки, на плажа до хижата.

И снимка на Юнас.

Взима я и я разглежда. Юнас се усмихва на фотографа. Направена е около Коледа. Знае това, защото на стената зад русите къдрици на Юнас има коледни картички, закачени на зелена, копринена лента. Вместо да подреждат всички картички на лавицата над камината, те са ги окачвали с кламери на копринена лента, създавайки коледна украса от добри пожелания.

Юнас е тригодишен на снимката. Хенинг не си спомня повода, но усмивката му е изпълнена с коледно настроение. Дълго време гледа снимката, докато прахосмукачката до него бучи. Просто не може да я остави.

Не знае откога стои така, но излиза от транса си чак когато майка му демонстративно увеличава звука на радиото, за да заглуши прахосмукачката. „Достатъчно“ — мисли си Хенинг и връща снимката на лавицата.

Но не с лицето надолу.