Томас Енгер
Мнима смърт (69)

67

Когато един час по-късно Хенинг влиза в офиса, той веднага усеща, че настроението се е променило. Да, петък е, а петъците имат своя собствена неповторима атмосфера, но сега има чувството, че Коледа е дошла по-рано. Вижда това в усмивките на колегите си, чува го в безгрижния им смях, усеща го в отпуснатото им, весело държане.

Прекосява тесния коридор и влиза в кухнята, където кафе машината изглежда странно изоставена. Минава три часа. Все още има доста хора наоколо. Както обикновено, Коре Йелтланд кръжи около един журналист в новинарския отдел и му дава напътствия.

— Хенинг! — изкрещява той, когато погледите им се срещат. Дава последни наставления на журналиста, след което хуква към кухнята. Хенинг прави крачка назад, за да не бъде бутнат по гръб. Забелязва Хайди, седнала зад бюрото си. Тя ги вижда, но не тръгва към тях.

— Видя ли статията на Ивер? — реве Коре.

— Ъъъ… не.

— Разрешил е случая Хагерюп. Убийството с камъни. По-рано днес е имало конфронтация в палатката в парка „Екеберг“. Господи! Посещенията на сайта са ФЕНОМЕНАЛНИ! Мамка му! МАМКА МУ! — Коре се смее и плясва Хенинг по рамото. Силно. — Ще дойдеш ли с нас след работа? Трябва да отпразнуваме това.

Хенинг се колебае.

— Петък е, за бога.

— Ивер ще дойде ли?

Не че това има някакво значение, но иска да знае.

— Не. Той ще дава интервю за „Радио 4“ от 17:30. Трябва да остане трезвен. След това пък ще ходи в едно телевизионно чатшоу. Не си спомням кое, ха-ха.

В този миг Гюнешен излиза от тоалетната. Той бърше ръце в износените си джинси, но се заковава на място, когато вижда Хенинг. Двамата се гледат. Коре крещи нещо, което Хенинг не чува. Той поглежда към Гюнешен, който кимва предпазливо. В очите му се чете благодарност, както и странна смесица от уважение и объркване.

— Някой друг път — казва Хенинг на Коре. — Имам среща.

— О, не — възкликва Коре. — Жалко.

Гюнешен тръгва към Хенинг, но минава покрай него, без да продума. Почесва се по наболата брада, а очите му проблясват. Хенинг се усмихва вътрешно.

— Трябва да тръгвам — казва той и поглежда Коре.

— Ок. Ще се видим в понеделник.

Когато излиза навън, Хенинг вижда, че следобедът е станал безмилостно студен. Закопчава якето си и вдига яката. Върви към черната порта, чудейки се къде е най-близкият магазин за алкохол, когато чува глас.

— Юл!

Хенинг се обръща. Гласът принадлежи на мъж, които познава. Слънцето се отразява в очилата му. Сега, когато господин „Рейбан“ е толкова близо до него, Хенинг вижда това, което е видял Гюнар Гома през шпионката. Косата му изглежда така, сякаш е била боядисана на главата му. Прилича на царевична нива. Около врата му виси дебела, лъскава верига. Носи черно кожено яке, което несъмнено има пламъци на гърба.

— Виждаш ли онази кола там? — казва мъжът и сочи черен автомобил, паркиран отвъд портата. — Отиди там. Ако започнеш да крещиш или се опиташ да избягаш, ще убием майка ти.

Мъжът го побутва в гърдите. Хенинг тръгва. Оглежда се, но не вижда нито едно познато лице, на което да намигне или да направи скрит жест. Вената във врата му пулсира. Ходи, но не усеща земята под краката си.

„Какво, по дяволите, да правя сега?“ — пита се той.

Мъжът на шофьорското място не го изпуска от поглед, докато Хенинг върви към колата. Той подава лявата си ръка през отворения прозорец. Единият пръст е бинтован. „Гюнар Гома не изпуска нищо“ — мисли си Хенинг, въпреки че мъжете изобщо не му приличат на „педали“.

— Карай — заповядва мъжът, който сяда до Хенинг на задната седалка. Колата ускорява. Хенинг е принуден да се облегне назад. Колата ръмжи уверено, но той нито я слуша, нито обръща някакво внимание на хората, покрай които минават и улиците, по които карат. Отново си мисли, че трябва да вдигне тревога, да сигнализира на някого, че го отвличат, но тогава какво ще стане с майка му? И какво ще стане с него?

— На път сме.

Шофьорът говори в малък микрофон. В ухото му има слушалка.

Какво прави човек, когато не вижда изход от ситуацията! Хенинг си е задавал този въпрос много пъти, особено през последните две години. Обвит в сенки, имайки чувството, че ще го погълнат. Няма утешителни думи като тези на майка му, когато е бил малък, няма кой да целуне болката и да му каже, че всичко ще се оправи. Няма нищо. „Успокой се, ще премине.“ Страхът го парализира, сякаш го сковава в лед. „Морските вълни няма да ти помогнат сега, Хенинг. Единственият човек, който може да ти помогне, си самият ти.“

Но как?

„Какво да правя? Какво да кажа?“ — чуди се той.

Преди да осъзнае къде се намират, колата изчезва в автомивка. Над тях се спуска мрак. Колата спира, но никой не излиза. Зад тях бавно се затваря врата.

Хенинг усеща пистолет, опрян в тялото му. Ахва.

— Излизай.

Зяпва оръжието, притиснато в едно от ребрата му.

— Казах да излизаш.

Гласът е дълбок. Хенинг отваря вратата и стъпва на бетонен под. Въздухът мирише на автомивка — смесица от влага и някакъв неопределен препарат за миене. Но наоколо няма други коли. Автомивката не е автоматична, където сам вкарваш колата вътре и машината върши цялата работа.

Вратата се затваря с трясък, който отеква в помещението. „Защо не споменах това на Бярне? — чуди се той. — Защо не му казах, че имам недовършена работа с «Лошите момчета на огъня», че са влизали в апартамента ми, че откраднаха компютъра ми, че ме следят? Нали самият Бругелан ме предупреди, че тези хора не си поплюват. Господи, дори Нора ме предупреди.“

„Нора — мисли си той. — Дали някога ще те видя пак?“

Отваря се врата. Хенинг вижда стъклена клетка. Отвътре излиза мъж, който се усмихва.

— Хенинг — казва той, сякаш поздравява стар приятел. Хенинг не отговаря. Просто гледа усмихнатия мъж.

— Имам много имена, но всички ме наричат Хасан — казва той и протяга ръка. Хенинг я стиска. Силно. Усмивката на Хасан разкрива златен зъб на горния ред, но останалите му зъби и венците му изглеждат здрави. Носи потник, а на врата му виси златен ланец. Хенинг зяпва татуировките на ръцете му. Зелена жаба на едната и скорпион на другата.

Жабите са земноводни. През нощта предпочитат сушата. Там ловуват безгръбначни. През деня се крият от хищниците в сенчести и влажни места. Скорпионите са предимно нощни животни. И имат опасно жило.

Хасан приглажда брадата си.

— Така — казва той и обикаля Хенинг. — Може би знаеш защо си тук?

Хенинг сочи мокрите си дрехи.

— Предполагам, че не съм тук, за да си взема душ?

Хасан се смее на глас. Звукът отеква в помещението.

Той поглежда хората си, но не спира да крачи около него.

— Правиш живота ми труден — казва Хасан, без да го поглежда. Хенинг стои неподвижно, опитвайки се да овладее дишането си. Има чувството, че едва се държи на краката си и всеки миг коленете му ще се огънат и ще се строполи на пода. Главата му ще се пръсне от мисли. Опитва се да ги подреди, но е парализиран от съкрушителното чувство, че е останал сам. „Може би това е логично — мисли си той. — Може би така ми се пада. Може би заслужавам да нямам подкрепа, когато ножът опре в кокала.“

„Не показвай, че те е страх — казва си той. — Не им позволявай да те видят съкрушен, останал без чест и достойнство. Ако ще умираш, поне умри с високо вдигната глава.“

Тези мисли са като ритник по задника. Затова Хенинг казва следното:

— Най-накрая проумях.

Хасан спира.

— Така ли?

— Да, не беше толкова трудно. Полицията издирва Ясер Шах, един от главорезите ти, за убийството на Тарик Мархони. Не бих искал да съм на твое място в момента, с всичкото това внимание, което си привлякъл. Гледал ли си „Жега“, Хасан? Ал Пачино и Робърт де Ниро?

Хасан се усмихва, но клати глава. Отново започва да го обикаля.

— Истинска класика. Главното послание във филма е следното: ако искаш да бъдеш успешен престъпник, в живота ти не трябва да има неща, от които не можеш да се отървеш за тридесет секунди, когато стане напечено. Но ти нямаш планове да напускаш, нали, Хасан?

Хасан се засмива, но не отговаря.

— Значи имаме проблем.

Хасан го поглежда.

— Ние?

— Нали не си толкова глупав, че да ме убиеш само защото Ясер Шах не си е свършил работата както трябва?

Хасан забавя крачка. Хенинг решава да продължи да говори, докато Хасан преценява възможностите си.

— Ясер Шах се крие от полицията, защото ченгетата могат да свържат брата на Тарик Мархони с теб. Мога да ти гарантирам, че от сега нататък ще те следят изкъсо. Защото Махмуд Мархони всеки момент ще бъде освободен от ареста. Детектив Бругелан ми каза това преди около час. Знаеш ли какво друго ми каза?

Хенинг не чака Хасан да го попита.

— Каза, че Махмуд има достатъчно доказателства, за да те унищожи. В такъв случай дали ще бъде умно, или глупаво да убиеш журналист, въпреки че е станал свидетел на убийството, което си наредил да бъде извършено?

— Едно убийство повече или по-малко няма никакво значение — отговаря Хасан и поглежда към другите за подкрепа. — Освен това никога няма да открият трупа ти.

— Да, възможно е. Но ако мислиш, че това ще улесни живота ти, грешиш. Когато гангстери се стрелят и убиват, това е едно на ръка. На повечето хора не им пука. Но да убиеш журналист — това е нещо различно. Ние, журналистите, не сме особено популярни — всъщност е точно обратното. Много хора ни мразят, но едновременно с това са щастливи, че съществуваме. И ти гарантирам, че ако убиеш репортер или го накараш да изчезне, само защото е вършил работата си, играта сериозно ще загрубее. Повярвай ми. Полицията вече знае, че се интересуваш от мен и ако мислиш, че сега нещата са напечени, почакай да видиш какво ще бъде утре, когато започнат да ме издирват. Бругелан ми предложи да ме защити от теб, но отказах. Знаеш ли защо? Защото нямам намерение да се крия и не искам да се оглеждам през рамо до края на живота си. Защото според мен не си толкова глупав, че да си направиш такава лоша услуга. Но ако искаш да ме убиеш, Хасан, направи го. Не се колебай. Ще ми направиш голяма услуга.

Гласът му отеква в стените. Сърцето му препуска. Хенинг поглежда Хасан, който продължава да крачи около него. Обувките му шляпат тихо по мокрия под. Останалите от бандата следят главатаря си с очи.

— Какво е станало с лицето ти? — пита Хасан след известно време.

Хенинг въздъхва. „Може би е редно и Юнас да е тук сега — мисли си той. — Моето прекрасно, прекрасно момче.“ Той си спомня как скоча през пламъците, как опитва да предпази лицето си с ръце, как косата му лумва. Помни острата, изгаряща болка, помни очите на Юнас, когато го вижда, помни как му помага да гасят пламъците, преди да ги достигнат.

Помни как стоят на балкона, докато алчният огън протяга пръстите си към тях от дневната, помни как Юнас иска баща му да го защити, да го спаси. Помни думите, които му казва и които никога няма да забрави. „Всичко ще се оправи. Не се бой. Ще се погрижа за теб.“

Помни как се покатерват на перилото на балкона, как грабва ръката на сина си, гледа го в очите и му казва, че разстоянието не е толкова голямо и могат да скочат, без да пострадат. Но е толкова студено, а след дните проливен дъжд перилото е станало хлъзгаво. Усеща това, когато се покатерва върху него, но си помисля, че няма значение какво ще се случи с него, стига да успее да спаси Юнас. „Трябва да скоча първи, за да може той да се приземи върху тялото ми. Юнас може да се приземи където си поиска върху мен. Няма значение, стига да оцелее.“ Юнас не иска да скача. Заплаква. Казва, че е твърде уплашен, за да го направи. Но Хенинг го принуждава. Гласът му става твърд. Казва му, че трябва да скочат или ще умрат. Обещава му, че следващия уикенд ще отидат за риба, само двамата. Юнас най-накрая кимва, проливайки още няколко сълзи за кураж, след което се приготвя. Вече е голямо момче. Очите на Хенинг смъдят и той не вижда почти нищо, но трябва да успее, трябва да направи всичко по силите си, за да спаси детето си. Покатерва се на перилото, запазва равновесие върху него, грабва треперещите ръце на Юнас, повдига го, повтаря му онези проклети думи… но когато поглежда надолу, когато се опитва да погледне надолу, главата му се замайва и всичко пред очите му започва да се върти. От апартамента се носи остра миризма на изгоряло или може би тя идва от собственото му лице. Вратата на балкона бълва дим, защото са я оставили отворена. Сега или никога, трябва да скочат. Хенинг прави малка крачка, за да се засили, но осъзнава, че под краката му няма нищо. Перилото е изчезнало, няма го и детето в ръцете му. „Юнас! Къде си, Юнас?“ Не вижда нищо, клепачите му са залепнали за лицето. Размахва ръце и полита към земята. Приготвя се за удара. Усеща го, преди да дойде. Потъва в мрак. Не вижда нищо, не чувства нищо, не усеща нищо. Всичко е мрак, а мракът е пълен.

Никога преди не е виждал такъв мрак. Толкова плътен, толкова истински. Никога не е виждал нещата, които се крият в него.

Но сега ги вижда.

Юнас се е страхувал от мрака.

Той обича Юнас.

Юнас.

— Апартаментът ми изгоря — казва тихо той. — Имаш ли деца, Хасан?

Хасан клати глава и се усмихва подигравателно.

— Няма и да имам.

Хенинг кимва.

— Тогава да свършваме с това — казва той, изпълнен с вътрешен покой. Готов е. Вече няма значение. Няма търпение вечността да го погълне. Хасан спира пред него. Вади пистолет. Вдига го пред лицето на Хенинг, за да се увери, че той го вижда. Притиска го в челото му.

Мракът се връща. Мракът, който чака от толкова време. Където зората никога не пуква, където всички гласове са притихнали, където никой не сънува и няма пламъци. „Ела при мен. Отведи ме в земята на мъртвите, но, моля те, дано там има някой, който ме чака.“

Хенинг се подготвя за изстрела, чудейки се дали ще бъде силен, или Хасан използва заглушител. Чуди се дали изобщо ще чуе нещо, преди главата му да избухне в облак от кръв и мозъчна маса. Смъртта е ужасна, но поне болката ще си отиде.

Натискът върху челото му изчезва. Хенинг отваря очи и поглежда Хасан. Той е снишил ръката си.

— Ок — казва той и прави крачка към него. — Но ако хванат Ясер и има процес и ти си единственият свидетел на обвинението, ще се върнем за теб. Разбираш ли? Може би дори няма да те возим с кола, преди да те очистим.

Хасан отстъпва назад и прави жест с пистолета, имитирайки прерязване на гърло. Хенинг преглъща. Двамата стоят неподвижно и се гледат. Дълго време.

— Разбираш ли?

Хенинг кимва.

Разбира.

— Отвори вратата — заповядва Хасан на един от хората си, без да изпуска Хенинг от поглед.

— Но…

— Просто го направи.

Мъжът се приближава до вратата. Натиска бутон. Тя се отваря със скърцане, но то звучи силно заради тишината в помещението. Отвън нахлува ярка светлина. Хенинг поглежда Хасан и вижда твърдия блясък в очите му. Изобщо не се съмнява, че ще изпълни заканата си, ако се наложи.

Вратата спира да се развива със силен трясък.

— Компютърът ми — казва Хенинг. — Ще ми го върнете ли?

Хасан кимва на един от мъжете, който се подчинява, но с явна неохота. Връща се след няколко секунди и тиква лаптопа в ръцете на Хенинг.

Той вече е навън и крачи по тротоара. Червено Алфа Ромео профучава покрай него. Хенинг се обръща и поглежда автомивката. Вратата бавно се затваря. Каква странна гледка. Лошите момчета на огъня стоят рамо до рамо и го гледат. Изглеждат корави. Изглеждат непоколебими. „От това би излязла страхотна обложка на албум — мисли си той. — Последният албум на някоя група.“ Когато вратата се затваря докрай и Хенинг вече не ги вижда, изпитва странна празнота.