Томас Енгер
Мнима смърт (66)

64

Хенинг се опитва да овладее дишането си. Вдига ръце. Дъждовни капки се стичат по лицето му. Избърсва челото си с ръка и влиза в палатката. Въздухът е спарен. Безмилостният дъжд барабани по покрива, който не е напълно непромокаем и пропуска вода, която капе в тревата. Хенинг се взира в очите на Ингвилд Фолдвик. Те са широко отворени и неподвижни, лъскави и далечни. Изражението й е на човек, който не е напълно с всичкия си.

— Спокойно — казва Хенинг и веднага осъзнава колко глупаво звучи това. Тя държи лопата, има купчина камъни в краката й и не му е особено трудно да предположи какво възнамерява да прави с тях.

Ингвилд е отслабнала много от последния път, когато я е видял. Била е слаба, когато е давала показанията си в съда, но сега е ходещ скелет. Дрехите й висят като парцали. Остаряла е с поне десет години. Кожата й е провиснала. „Тя е зомби“ — мисли си Хенинг. Зъбите й са пожълтели от хилядите цигари, които е изпушила, а косата й е започнала да посивява. Завързана е на конска опашка. Влажни кичури падат пред лицето й. Бледо, изпито лице, с огромни торбички под очите.

— К… кой сте вие? — заеква тя.

Хенинг поглежда към Ингве, заровен в земята. Главата му е увиснала. Но диша.

— Казвам се Хенинг Юл — отговаря той, опитвайки се да контролира треперенето на гласа си. Вижда, че името му не й говори нищо. — Репортер съм и отразявах вашето съдебното дело. Преди това да се случи — казва той и сочи лицето си, надявайки се, че белезите ще спечелят съчувствието й.

— Какво правите тук? Защо сте дошъл?

Гласът й вече е по-рязък. Хенинг поглежда Ингве.

— Не го правете, Ингвилд — казва той. — Знам, че дълбоко в себе си не искате да го направите.

— О, да. Искам! — изръмжава тя. — Защо да продължавам да живея? Той ми отне всичко. ВСИЧКО. Целият ми живот. Той е… той е…

Стиска очи. Започва да плаче, без да издава звук. Сълзите просто се ронят от очите й. Но изведнъж ги отваря и поглежда с презрение към съпруга си. Обръща се към Хенинг. Сякаш пред лицето й е бил спуснат воал.

— Знаете ли какво накара сина ми да направи? Знаете ли кой е синът ми?

Хенинг прави още една крачка към нея.

— Стефан — отговаря нежно той. — Стефан е убил Хенриете Хагерюп.

Тя надава жален стон.

— От… от къде знаете това? — изхлипва тя.

Хенинг вдишва дълбоко и се подготвя.

— Прочетох сценария на Хенриете Хагерюп.

Тя подсмърча и маха косата от лицето си. Хенинг се чуди какво да каже, как да открие път към разумната част от мозъка й. Няма смисъл да опитва с груба сила. Няма как да се хвърли към нея и да я измъкне навън против волята й. Ингвилд Фолдвик може и да изглежда като скелет, но тя е скелет с цел. А целеустремените хора могат да постигнат всичко. И освен това има електрошоков пистолет.

— Ако ми позволите, Ингвилд — казва той меко, — бих исках да поговоря с вас за сценария.

— Ингвилд — повтаря тя, имитирайки гласа му. — Въобразяваш си, че знаеш всичко за мен, а? Глупав журналист.

— Стефан е убил Хенриете, защото съпругът ви е спал с нея. Може би дори е бил влюбен в нея. Унищожил е семейството ви. Тя е унищожила семейството ви, след което е описала случилото се в своя сценарий. Но Стефан е видял нещо повече в този сценарий.

— Какво имаш предвид?

Той поглежда Ингве, който все още е в безсъзнание.

— Стефан се е интересувал от символизъм. Нарекли са сценария му „Шифърът на Леонардо за млади хора“, нали така? Ръката на Хенриете е била отрязана. В сценария това го няма. Но според наказанията „худуд“, крадците трябва да бъдат наказвани с отсичане на ръката. Хенриете е откраднала вашия съпруг.

Инвилд забива лопатата в земята. Но вместо да загребе пясък и трева, тя закрива устата си с ръка.

— Шибането с камшик. И него го няма в сценария. Но филмът е щял да бъде една подигравка с вас и вашето семейство. А според наказанията „худуд“ жена, която се подиграва, трябва да бъде шибана с камшик…

— Спри — изкрещява тя. Изведнъж в палатката настава гробна тишина. — Моля те, спри. Не искам да слушам повече. Спри.

Лопатата се накланя, измъква се от пясъка и пада на земята. Ингвилд закрива лицето си с ръце. Хенинг прави още една крачка към нея, без тя да забележи. Зелената й риза е просмукана с пот. Ингвилд се свлича на колене. Хенинг не прави нищо, просто я гледа как плаче. Известно време стои така, след което избърсва сълзите си и поглежда към него.

— Каза, че си присъствал на процеса — започва тя с пресипнал глас. Прочиства гърлото си. Хенинг кимва. — Знаеш, че копелето ме изнасили, а после ме наряза. Записах се на уроци по самозащита, научих всякакви неща, но никога не се почувствах в безопасност. Където и да бях, винаги виждах сянката му, чувствах ножа му, опрян в гърлото си, върхът на ножа, опрян в стомаха ми, опрян в… — Тя въздъхва тежко. — Ингве прояви разбиране. Даде ми време, не ме притискаше. Но накрая и на него му писна да ме чака. Да ме чака да…

Тя затваря очи и отново започва да плаче. Хенинг прави още една крачка навътре. Покривът е на около два метра над главата му. Палатката е голяма. Най-вероятно достатъчно голяма, за да побере двадесет човека.

Тя отново отваря очи. Известно време двамата се гледат, но Хенинг има чувството, че е единственият, който вижда. Очите на Ингвилд са лъскави и далечни, но когато Хенинг помръдне, те изведнъж се изпълват с живот. Ала след това тя отново изчезва в свой вътрешен свят. Място, където няма контакт с никого другиго.

— Купих си един от тези — казва Ингвилд и изважда мобилен телефон от джоба си. Прилича на най-обикновен джиесем „Нокиа“. — Не можеш да си купиш такъв от Норвегия. — Тя размахва телефона във въздуха. — Мобилен телефон в комбинация с електрошоков пистолет. Да, наистина произвеждат такива неща. Купих си го от Щатите за по-малко от двеста долара. Тези дни всички имат мобилни телефони, нали? Хората постоянно си играят с тях. Обаждат се, пишат есемеси, говорят глупости. Този телефон постоянно е в ръката ми, но никой не ме пита защо. И ако някой се опита отново да ме нападне, ще съм готова. 800 000 волта в тялото. Бзззззт! Ще изгубиш съзнание, гарантирам ти.

Хенинг поглежда към Ингве, въпреки че не се нуждае от още доказателства.

— И Стефан е знаел за него? Използвал е вашия електрошоков пистолет, нали?

Тя неохотно кимва.

— Попита ли дали може да го ползва?

— Не. Просто една вечер го взе… имам предвид онази нощ. Вече си бях легнала. Осъзнах, че го е използвал на следващия ден, защото не беше на мястото, където го бях оставила. Винаги забелязвам подобни неща. Забелязвам всичко.

— Попитахте ли го за какво го е използвал?

— Не веднага. Събудих се късно, а той вече бе излязъл. Но го попитах вчера следобед и… и… — Сълзите отново рукват, но тя продължава да говори.

— Попитах го какво е правил с мобилния ми телефон, но той отказа да ми каже. След това Ингве го попита и… — Тя клати глава. — Всичко, което Стефан бе таил в себе си, излезе наяве. Той искаше Ингве да си признае, да бъде откровен със себе си и със семейството си. Стефан направо побесня. Искаше да се бие с Ингве и в разгара на всичко това ни каза какво е направил. Каза ни защо е взел мобилния ми телефон. — Отново клати глава. — Беше толкова грозно. Толкова… — Поглежда към съпруга си, чиято глава продължава да е килната на една страна. — Беше ужасно. Толкова ужасно… — Затваря очи.

— Какво се случи, след като Стефан призна, че е извършил убийството? Бил е сам, когато е починал.

Ингвилд въздъхва тежко.

— Не си спомням. Мисля, че избягах от апартамента. Имам бегъл спомен, че Ингве ме разтърсва. Струва ми се, че бяхме на улица „Хансхауген“. Той каза, че ме е търсил с часове. Сигурно бях отишла до там пеша. Или бях тичала. Не знам. Не си спомням. И когато се върнахме… — Ингвилд отново започва да плаче, пак, без да издава звук. Цялото й тяло се тресе, закрила е устата си с ръка. Изведнъж погледът й се замъглява. Тя гледа право напред, в стената на палатката. Но после очите й отново просветват. — От къде разбра, че сме тук?

— Тази сутрин бях в института и говорих с един човек.

— С Горм?

— Възможно е.

— Но как…

— Той ми каза, че Ингве се обадил, за да каже на директора, че ще ходи на палатков лагер. Директорът не бил там, така че Ингве оставил съобщение. Събрах две и две и получих четири. Това, че ви открих, си беше истински късмет. Имах чувството, че всичко е свързано по някакъв начин с тази палатка, с тази дупка — казва той и сочи земята. — Всички ви търсеха, но никой не бе успял да ви намери, така че предположих, че може да сте тук. На „палатков лагер“, както бе казал Ингве.

Ингвилд го гледа дълго време, след което кимва.

— Почти не си спомням какво се случи вчера. Освен това ми бяха свършили хапчетата. Предполагам, че Стефан е взел от тях. Така че цяла нощ не мигнах. Всъщност сигурно и без това нямаше да мога да заспя.

Очите й са червени.

— Защо дойдохте тук?

— За да си отмъстя. По свой собствен начин.

— Как убедихте Ингве да дойде с вас?

— Казах му, че трябва да дойда тук, в палатката, за да се опитам да разбера какво е направил синът ми. Не беше просто извинение. Наистина имах нужда да дойда тук. Може би това звучи странно?

Хенинг клати глава.

— Сега, когато вече съм тук, се чувствам странно. Но знам какво е изпитвал Стефан. Усещам омразата, която той е чувствал. И като негова майка, аз съм благодарна за тази връзка.

Хенинг отваря уста, за да каже нещо, но лицето й изведнъж се изпълва с презрение и гняв. Преди той да има време да реагира, да се приближи и да я спре, Ингвилд взима един от камъните и го хвърля по съпруга си. Уцелва рамото му. Ингве трепва и се събужда. Очите му бавно се отварят и той вдига глава, но е твърде дълбоко в дупката, за да помръдне. Вижда Ингвилд, а след това Хенинг, и осъзнава какво ще му се случи. Опитва да вдигне ръце, за да предпази лицето си, но те са притиснати в тялото му. Ингвилд взима втори камък.

— Чакайте. Ингвилд, недейте…

Ингве изкрещява. Хенинг прави крачка към Ингвилд, за да я спре, но тя го вижда и очите й се разширяват. Вдига мобилния телефон и го размахва пред лицето му. Натиска копчето и от върха му излитат искри. Хенинг спира и прави крачка назад.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещява Ингве.

— Ти уби онази курва — изсъсква Ингвилд. — Да, ти я уби, Ингве. Ако не беше спал с нея, това нямаше да се случи. Ти уби Стефан. Ти го накара да отнеме собствения си живот…

— Ингвилд…

— О, спри да хленчиш. Най-справедливото нещо на света ще бъде да вкусиш от собственото си лекарство. Същите камъни, на същото място, за да умреш по същия начин, като твоята любовница, твоята курва…

— Не беше…

— О, я млъквай!

Ингвилд взима трети камък. От устата й капе пяна, а в очите й гори черна омраза. Хенинг не знае как да я спре. Тя постоянно размахва телефона към него. „Дали да се обадя за помощ? — мисли си той. — Няма смисъл. Няма да стигнат навреме.“ Камъните са толкова тежки, че само един от тях, ако е хвърлен достатъчно точно, може да убие Ингве. Хенинг опитва да измисли нещо умно, което да каже, но не открива подходящите думи, така че само тъпче на едно място във влажната трева. След това вижда как Ингвилд издига камъка над главата си и се прицелва.

— Защото я изчука, копеле такова. Знам, че отдавна не съм ти била жена, бях зомби, откакто ме изнасилиха, но ти трябваше да ми помогнеш, трябваше да ми помогнеш, лайно такова, а не да изнасилваш душата ми и да караш сина ни да губи разсъдъка си. Знам. Знам как се е чувствал, когато е стоял тук, като мен, държейки камъка над главата си, целейки се в курвата, която съсипа всичко.

— Но аз не съм спал с Хенриете! — изкрещява Ингве и стиска очи. Хенинг вдига ръце в безполезен опит да го защити, въпреки че Ингвилд е само на няколко метра от съпруга си. Той също затваря очи, чакайки ужасното тупване и писъка на Ингве.

Но те така и не идват.

Хенинг отваря очи. Ингвилд продължава да държи камъка над главата си и диша тежко.

— Кълна се, че не съм спал с Хенриете.

Гласът на Ингве е умолителен. Той всеки момент ще избухне в сълзи.

Изведнъж Хенинг чува движение зад гърба си.

— Не. Но спа с мен.

Хенинг се завърта. И за втори път през последния час гледа право в очите на Анете Скопум.