Томас Енгер
Мнима смърт (65)

63

Все пак успяват да се измокрят до кости, изминавайки краткото разстояние от фоайето на института до паркинга. Анете първо отваря шофьорската врата, влиза и отключва неговата. Хенинг влиза в малкото, тъмносиньо „Поло“, което изглежда запазено, въпреки че е на поне петнадесет години. За негова изненада в колата не мирише на абсолютно нищо, въпреки че шофьорът е жена. Нещо му подсказва, че Анете не си пада много по парфюми.

Тя запалва двигателя, включва чистачките на максимална скорост и излиза от паркинга на заден ход. Тъкмо се кани да включи на скорост, когато спира и го поглежда. Стърженето на чистачките се смесва с шумните възражения на двигателя, който още не е загрял.

— Какво става? — пита тя.

Хенинг клати глава. „Не мога да й кажа за Стефан“ — мисли си той. Не може да разкрива подобни неща — просто не зависи от него.

— Трябва да говоря с тях.

— И с двамата?

— Да.

— Защо? Това има ли нещо общо със Стефан? Или с Хенриете?

Той кимва.

— Но не знам какво. Или как.

„Достатъчно енигматично“ — мисли си той. Освен това е вярно. Хенинг няма представа какво става. Не знае и какво да им каже, когато или ако ги открие. Но инстинктът му подсказва, че трябва да ги открие, и то бързо.

— Моля те, Анете, просто карай. Ок? По-късно ще ти обясня всичко. Но точно сега нямаме време за разговори.

Анете го поглежда, но не казва нищо. Няколко секунди го гледа, но изведнъж включва на скорост и потегля. Хенинг отправя мислена благодарствена молитва.

Спускат се надолу по „Фреденсборгвайен“. „Трябва да повикам и Бругелан“ — мисли си Хенинг. — Трябва да му кажа това, което знам, но не мога. Още не.

Возят се мълчаливо. Хенинг няма нищо против, защото така може да размишлява. Анете кара предпазливо. Не страхливо, а по-скоро внимателно, без излишно натискане на газта или спирачките. Насочва колата нагоре по един дълъг, заобиколен път. Минават покрай стария икономически институт и ресторант „Екеберг“, който се е сгушил на върха на хълма. Хенинг вижда фиорда Осло, който се протяга между островите. Вижда фериботи в пристанището и няколко частни яхти, излезли в открито море въпреки лошото време. Минават и покрай един велосипедист, който е твърде подгизнал, за да го е грижа, когато Анете залива краката му с дъждовна вода.

Хенинг се замисля за Стефан. Представя си го в палатката, издигнал камъка над главата си. Представя си гнева, който го е обладал. Представя си как той убива Хенриете, шиба я с камшик и отрязва едната й ръка. Откъде идва подобен гняв? И как това се връзва с наказанията „худуд“?

Сеща се за снимката на Стефан и статията за него, закачена в кабинета на Ингве Фолдвик. И когато съпоставя сегашните събития с информацията от статията, всичко се нарежда.

„Проклет да съм.“

Трябват им не повече от единадесет или дванадесет минути, за да изминат разстоянието от „Вестердал“ до „Екеберг“. Хенинг вижда бялата палатка в мига, в който достигат парка. Моли Анете да спре на автобусната спирка. Тя го прави.

— Благодаря ти за това, че ме докара.

— Но…

— Тук не е място за теб, Анете. Прибирай се вкъщи. Благодаря ти за това, че ме закара.

Анете понечва да каже нещо, но размисля.

— Явно ще трябва да прочета за това във вестниците — казва тя и се усмихва накриво.

„Може би“ — мисли си Хенинг и излиза. Затваря вратата след себе си. Дъждът вали на синджири. Няма смисъл да се опитва да му избяга.

Анете потегля, а той тръгва по тротоара, който пресича парка в посока към училище „Екеберг“. Няма никого наоколо. Училищният двор и поляните около него са напълно пусти. Хенинг не вижда коли, паркирани близо до палатката. „Хм — чуди се той. — Възможно ли е да греша? Може би не са дошли тук.“

Има чувството, че прави нещо незаконно. Тъкмо се кани да отвори палатката, когато замръзва на място. Звук. Глас? Не. Чува как някой в палатката стене. Звукът достига до него въпреки пронизителния рев на дъжда. Ослушва се. Един човек. Не двама. Поглежда през рамо. Не вижда никого.

„Проклятие — мисли си Хенинг. — Какъв е планът ти, когато влезеш? Здрасти, аз съм Хенинг Юл от «Новините 123». Бих искал да ви интервюирам, ако обичате?“

Проклятие. Той отново се обръща. Паркът е безлюден.

Дъждът барабани по покрива на палатката. Хенинг поглежда часовника си. Минава дванадесет часа. Трябвало е да е в участъка преди повече от час. Може би Бругелан го чака? Не. Би се обадил. Сигурно е твърде зает с разпита на Мархони, подозрителната смърт на Стефан и изчезването на родителите му, за да има време да разговаря с него. „Влизам — казва си Хенинг. — И каквото сабя покаже.“ Навежда се, хваща ципа и го сваля до долу с едно движение. Поглежда вътре. Отначало се чуди дали не е станало нещо с очите му. Но изведнъж картината се връща на фокус. Ингвилд Фолдвик държи лопата. В краката й са натрупани големи и малки камъни. Поглежда го с ужас в очите. Той поглежда нея с ужас в своите очи.

След това вижда дупката в земята. Ингве е заровен в нея. И на врата му има червен белег от електрошоков пистолет.