Метаданни
Данни
- Серия
- Хенинг Юл (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skinndod, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Томас Енгер
Заглавие: Мнима смърт
Преводач: Неда Димова-Бренстрьом
Издател: Персей
Година на издаване: 2014
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2144
История
- —Добавяне
62
Хенинг е толкова шокиран да види Анете в института, че загубва дар слово. Просто стои и я гледа втренчено. Бил е сигурен, че се е скрила някъде. Сега започва да се чуди дали Анете не е като него. Може би просто й е писнало да гледа през рамо и предпочита да се изправи лице в лице със страховете си, вместо да ги остави да съсипят живота й.
Тя прави опит да мине покрай него.
— Здрасти — казва най-накрая той.
— Здрасти.
Известно време се гледат, като всеки чака другия да каже нещо.
— Прочетох сценария — започва Хенинг, въпреки че тя сигурно знае това. Анете кимва.
— Освен това го показах на полицията.
— Да, предположих, че ще го направиш.
— Говориха ли с теб?
— Не. Опитаха се, но аз не си вдигах телефона.
Хенинг се мръщи.
— Защо?
— Просто така.
Казва го, без да се изчерви и без да изглежда виновна. Хенинг изучава лицето й.
— Но смятам сега да го направя.
— Така ли? Защо? Защо сега?
— Защото мисля, че знам кой е убил Хенриете.
Хенинг едва я чува. Заинтригуван, той прави крачка напред.
— Кой?
Чува вълнението в собствения си глас. Анете се оглежда, за да се увери, че са сами. Не са. Но никой не е достатъчно близо, за да чуе думите й.
— Стефан Фолдвик — прошепва тя. Хенинг ахва. Анете изучава реакцията му.
— Защо?
— Прочете ли сценария? — пита тя.
— Да.
— Значи би трябвало да е очевидно.
Анете не пояснява думите си. Хенинг се замисля.
— Семейство Фолдвик са семейство Гордер. В сценария.
Това е полувъпрос — полутвърдение. Анете кимва.
— Ингве е имал връзка с Хенриете, така ли?
Анете отново се оглежда, след което кимва. Очите й са сериозни.
— Стефан сигурно е разбрал.
— Как?
— Не съм сигурна. Може би е открил копие на сценария у дома или на компютъра на баща си? Не знам.
— Ингве не е чел сценария — казва Хенинг.
Анете се мръщи.
— Той ти е казал това?
— Да — признава Хенинг гузно, тъй като знае, че логиката му куца. — Някой друг от института чел ли е сценария?
— Не.
— Актьори, статисти?
— Ние бяхме актьорите и бяхме заснели само първите няколко сцени. Щяхме да завършим снимките по-късно през есента, така че не сме показвали сценария на никой друг. Още не.
Кимва, мислейки, че Ингве трябва да го е излъгал. Все пак е имал копие от сценария. Това е единственото логично обяснение, за което може да се сети, при положение че Стефан е имал копие от сценария. Може би Ингве е осъзнал, че рано или късно ще се разчуе за връзката му с Хенриете и е решил първо да каже на семейството си? По-късно Стефан е открил сценария в кабинета на баща си или го е помолил да му го даде.
Анете може и да е права за Стефан: убил е Хенриете, защото тя е унищожила семейството му и е възнамерявала да направи нещата още по-лоши, като заснеме филм за това. Но сега Стефан е мъртъв, от собствената си ръка или от ръката на някой друг. И това променя всичко. Но кой би извлякъл полза от смъртта на Стефан? „Успокой се, Хенинг, може да има и други причини за самоубийството на един младеж, причини, които нямат нищо общо със сценария, Хенриете или Ингве.“ Освен това има една възможност, за която не е мислил: смъртта на Стефан може да е естествена.
Хенинг започва да се чувства замаян. Знае, че не трябва да обсъжда това с Анете, но наоколо няма никой друг, а трябва да изпита теорията си, преди мозъкът му да избухне от претоварване.
— Някога обсъждала ли си сценария с Ингве?
— Предполагам, че Хенриете го е правила, но аз не съм обсъждала сценария с никого.
— Според теб дали са обсъждали сюжетната линия със семейство Гордер?
— Нямам представа.
— Доста безпардонно е да разобличиш любовника си по този начин.
Отново прозвучава като нещо средно между въпрос и твърдение.
Анете подсмърча.
— Да не би да казваш, че Ингве го е направил?
— Не, не казвам това.
— Не познаваш Ингве. Той е добряк.
— Добряк, който е помогнал на Хенриете да продаде сценария си на продуцентска компания.
Анете се усмихва. Хенинг за първи път вижда усмивката й.
— Да, предполагам, че затова Хенриете е спала с него.
— Значи се е случило само веднъж? Не е било пълноценна любовна афера?
Тя клати глава и едва сдържа смеха си.
— О, не.
Не пояснява думите си и Хенинг не я моли да го направи. Все пак не работи за клюкарски вестник.
— Приятелят й знаел ли е за това?
— Махмуд? Едва ли.
— Според теб как е щял да реагира той на филма? Щял ли е да предположи, че Мона, или с други думи Хенриете му е изневерявала в живота? След като сюжетът на филма е почерпен от реалността?
— Не знам — отговаря Анете. — Но това вече няма значение.
— Но Хенриета е взела това предвид, когато е писала сценария, нали? Не сте ли го обсъждали?
— Ами… ние…
Тя се замисля над въпроса му, но не казва нищо.
— Значи Хенриете не е имала проблем с това да използва приятеля си като вдъхновение за персонажа, който е преметнат в сценария? Ти как ще реагираш, ако приятелят ти направи същото с теб?
— Нямам приятел.
— Да, но разбираш какво казвам, нали?
— Разбира се. Може би Хенриете е говорила с Махмуд за това, не знам. Може би му е обяснила, че не го смятаме за идиот, който трябва да бъде махнат от улиците на града. Нямам представа.
Тя свива рамене.
— Според теб той подкрепяше ли шериата и наказанията „худуд“?
— Трудно ми е да си представя, че го прави.
— Значи персонажът на Яшид не е ревностен ислямски фундаменталист?
— Не.
— Тогава защо Мона е убита с камъни? Не трябва ли да си мюсюлманин, за да те убият с камъни съгласно шериата и наказанията „худуд“?
— Господи, още не си схванал за какво става дума.
— Обясни ми тогава. От самото начало.
Анете въздъхва.
— Смисълът на филма е да привлече вниманието на хората върху това, което се случва в целия свят и което един ден може да стане ежедневие в Норвегия, ако оставим радикалните ислямски вярвания да пуснат корени в страната. Скоро няма да има значение дали сме норвежци или мюсюлмани. Според теб как ще изглежда Осло след тридесет или четиридесет години? Сигурно всички ще сме послушни мюсюлмани с промити мозъци. Точно затова Яшид е обикновен мюсюлманин, а Мона е една обикновена жена от Норвегия. Искаме да накараме хората да се замислят.
— Ясно.
— Толкова трудно ли беше това?
Тя го поглежда, сякаш е умствено изостанал.
— Не. Но не виждам никакви признаци, че това може да се случи, Анете. Много малко хора вярват, че норвежкият закон трябва да бъде заменен от шериата.
— И?
Хенинг се мръщи.
— И? Централната идея на филма ви е грешна. Няма корени в реалността. Надявам се, че не си мечтаеш да бъдеш простреляна осем пъти?
Анете поглежда нагоре към сивите, злокобни облаци.
— Сигурна съм, че Хенриете е там горе с Тео ван Гог. Не знаех, че си на тяхна страна.
Хенинг въздъхва и издиша шумно през ноздрите си. Изглежда разочарован.
— Има страни на исляма и шериата, които лично аз не харесвам особено, но това, което правиш, само влошава нещата. Какво ще кажеш за интеграцията, мултикултурализма[1] и така нататък?
— Запази тези глупости за речите си. Но какво общо има това със Стефан?
Хенинг клати глава. Иска да продължи тази дискусия, но знае, че сега не е моментът. Вместо това се замисля за Стефан и „Романс“. Спомня си, от собствените си тийнейджърски години, как момчетата са се заливали с огромни количества афтършейв, за да впечатлят момичетата. Някои дори са пръскали дрехите си. Усмърдявали са съблекалните, класните стаи и дори училищния двор. Може би точно затова палатката все още е воняла на афтършейв, когато Турбьорн Скагестад е открил тялото.
Хенинг осъзнава, че Анете го зяпа. Тя казва:
— Опитах се да накарам Хенриете да махне сюжетната линия със семейство Гордер. Според мен не се вписваше достатъчно добре в посланието на филма. Но тя отказа да ме послуша. Стори ми се малко странно, тъй като всички щяха да разберат за кои хора става дума. А семейство Фолдвик са страдали достатъчно.
— Какво имаш предвид?
— Стефан ми каза за майка си. Че е била изнасилена и…
— Стефан ти е казал това?
— Да.
— От къде познаваш Стефан?
— Миналата година спечели един конкурс със свой сценарий. Исках да заснема филма по него. Историята ми хареса.
— Той не получи ли награда?
— Какво имаш предвид?
— Организаторите на състезанието не му ли обещаха да заснемат филм по неговия сценарий? Това е обичайната награда в подобни състезания, нали?
— Зависи, но в този случай беше различно. Мисля, че спечели няколко хиляди крони и екскурзия до Дания. Стефан беше много развълнуван, когато му предложих да заснема сценария му. Той е добро, умно момче. Но имаше нещо странно в него. Стори ми се, че има психологически проблеми.
— Какво имаш предвид? Какво те е накарало да си помислиш това?
— Не съм сигурна. Трудно ми е да обясня. Може би трябва да прекараш известно време с него, за да забележиш. Понякога беше много щастлив. Смееше се на всичко. Беше превъзбуден. В други случаи мълчеше като риба. Сякаш напълно се затваряше в себе си.
Хенинг кимва и си мисли, че това идеално описва момче, което би отнело собствения си живот, след като е убило някой друг. Ами ако спомените са станали твърде силни? Може би всеки път, когато е затварял очи, Стефан е виждал трупа на Хенриете и отново е преживявал убийството.
Може би в смъртта му няма нищо подозрително? Но тогава защо родителите му са изчезнали?
В този миг започва да вали. Небесата се продънват. Хенинг и Анете хукват към фоайето. Не са единствените, потърсили подслон там. Образува се задръстване, но след по-малко от минута всички са вътре.
Хората се усмихват един на друг, докато тръскат водата от дрехите си. Анете прокарва ръка през мократа си коса. Озовават се до пропуска. Плитките е там, но приятелката му я няма. Погледите им се срещат и двамата си кимват, след което Хенинг се обръща към Анете.
— Виждала ли си Ингве днес? — пита той тихо. Тя клати глава и едновременно с това отговаря „не“. Кани се да каже още нещо, но Плитките я прекъсва.
— Днес не е на работа.
Те се обръщат и го поглеждат.
— Ингве и жена му си взеха отпуска днес — казва Плитките и вдига ръце. — Извинявайте, но ви чух. Не съм искал да подслушвам. Ингве се обади тази сутрин. Искаше да говори с директора, но него го нямаше, така че остави съобщение. Каза, че нито той, нито жена му ще дойдат на работа днес.
— Това е странно — казва Анете. — Днес имам среща с него. Каза ли защо?
Хенинг се кани да отговори, че синът им е мъртъв, но после си спомня, че тази информация още не е публично достояние.
— Каза, че ще пътуват някъде — отвръща Плитките.
— Ще пътуват?
— Да. Спомена нещо за палатков лагер.
— Палатков лагер?
Хенинг осъзнава, че почти крещи.
— Да.
Стомахът му прави салто. Нямаше ли да е по-лесно просто да кажат истината — че синът им е починал и искат да си вземат отпуска? Всеки би разбрал това. Но защо са казали, че ще ходят на палатков лагер?
— Защо ти е казал това?
— Просто реших, че искаше да знам. В случай че някой ме попита за тях. Не знам. Звучеше… как да се изразя? Възбуден. Или вманиачен. Не съм съвсем сигурен.
— Защо? Какво имаш предвид?
— Ако не го познавах, щях да си помисля, че е надрусан. Говореше по-бързо от обикновено.
— Каза ли къде ще ходят?
— Не. Каза само, че ще ходят на палатков лагер. И на мен ми прозвуча странно, тъй като никога не съм смятал Ингве за един от онези хора, които, нали знаете, спят на открито и така нататък. Но после си помислих… защо не? Палатковите лагери са забавни, така че…
Вдига ръце.
— Кога е било това?
— Малко след осем часа тази сутрин, струва ми се. Не съм сто процента сигурен, тъй като още не бях изпил първото си кафе.
— Майната му — промърморва Хенинг на себе си, но Анете го чува.
— Какво има?
Клати глава и й прошепва, но така, че Плитките да не го чуе:
— Полицията ги издирва, но никой не знае къде са.
— Защо? Да не би да ги подозират…
Поглежда я намръщено. Анете веднага разбира намека, приближава се до него и прошепва:
— Искаш да кажеш, че те знаят, че Стефан е убил Хенриете?
Хенинг знае какво иска да й отвърне, но поклаща глава.
— Не съм сигурен.
— И сега ги няма? Изчезнали са?
— Така изглежда.
Известно време мълчат. Хенинг се замисля и изведнъж го осенява прозрение. Обръща се към Плитките.
— Знаеш ли дали палатката в парка „Екеберг“ е още там?
— Палатката за снимките? Да. Вчера ченгетата казаха, че са приключили с нея, че са направили всички снимки и са събрали всички доказателства, които им трябват. Позвъниха, за да ни кажат, че можем да си я вземем.
Трябва да са там. Хенинг поглежда през прозореца. Дъждът ще го измокри до кости. И в никакъв случай не смята да се качва в такси. Вдига каската си и я поглежда тъжно.
— Искаш ли аз да карам? — пита Анете.
Хенинг поглежда изненадано към нея.
— Имаш кола?
— Да. Защо не?
Мисли си „Да, защо да няма?“
— Нямаш ли лекции или нещо такова?
— Както казах, имах среща с Ингве, но тъй като него го няма… — казва тя и вдига ръце. — И ако той е някъде другаде, а ти знаеш къде и защо, с удоволствие ще те закарам там. Не е кой знае какво.
Отворилата се възможност е твърде примамлива и Хенинг просто не може да я изпусне.
— Колата ти наблизо ли е?
— Ето там е — отговаря тя и сочи над главата му.
— Ок. Да тръгваме.