Томас Енгер
Мнима смърт (58)

56

В мига, в който прекрачва прага, той знае, че някой е бил в апартамента му. Долавя чужда, остра миризма, примесена със слабо ухание на пот. Тихо се насочва към кухнята, след това отива в дневната. Не светва нито една лампа. Спира и се ослушва. Кранът в банята капе. Кола минава през локва отвън. Някой изкрещява нещо в далечината, но не успява да разбере какво.

„Не — мисли си той. — Вече няма никого.“ Ако има някой, значи той може да стои напълно неподвижно, без да издава звук. Убеждението му, че някой е влизал в апартамента му, се потвърждава, когато се връща в дневната. Поглежда масичката, където обикновено държи лаптопа си.

Няма го там.

Отива до масичката, сякаш това ще накара лаптопа да се появи. Замисля се дали има нещо ценно на хард диска му. Не. Освен FireCracker 2.0. Всички важни проучвания и документи бяха принтирани и прибрани на сигурно място. Няма дори списък с всичките му източници.

Тогава защо са откраднали компютъра му? Стои по средата на стаята и клати глава. Дълъг ден, изпълнен със събития, който завършва с влизане с взлом в собствения му апартамент.

— Ок, момчета — казва на глас Хенинг. — Хитри сте. Влезли сте в апартамента ми, а после сте излезли. Посланието е ясно: „Можем да те докопаме във всеки един момент и да вземем всяко едно нещо, което цениш.“

Само се опитват да го уплашат. И успяват. Когато някой чука на вратата му, коленете му се подкосяват. Чуди се дали не е полицията. Може би Бругелан не е успял да успокои Йерстад и да му даде достатъчно време, за да се съвземе от откриването на трупа на Стефан. Но не е нито Бругелан, нито Йерстад, нито някой от неканените му гости.

Гюнар Гома.

— Вратата беше отворена — провиква се Гома. Хенинг опитва да нормализира дишането си, но дробовете му са се свили и ръцете му започват да изтръпват. Гома влиза, без да чака покана. Носи червените шорти, но този път си е сложил и бяла риза.

— Ти и твоите женчовци. Това е последната услуга, която ти правя, да знаеш — изсумтява Гома.

— Какво имаш предвид?

— Женчовци. Хората, които стояха пред вратата ти днес. И двамата ми изглеждаха като женчовци. Щом си падаш по такива, не искам повече да ме занимаваш с твоите проблеми.

Хенинг прави крачка напред, чувствайки належаща нужда да поясни сексуалната си ориентация, но любопитството надвива този копнеж.

— Видял си ги?

Гома кимва.

— Колко бяха?

— Двама.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Налага ли се?

— Не, не се налага, но ще ти бъда много благодарен.

Гома въздъхва.

— И двамата бяха тъмнокожи. Мюсюлмани, струва ми се. Брадите им бяха твърде добре поддържани. Един от тях — не изглеждаха като истински косми. Брадата му изглеждаше така, сякаш е била боядисана. Или нарисувана. Много сложна рисунка. Другият бе тънък като пергел, но ходеше като женчо.

— Нещо друго?

— Първият ходеше по същия начин. Въртеше си дупето и размахваше едната си ръка.

Гома се мръщи.

— Успя ли да разгледаш лицето му?

— Същата брада. Къса, но гладка и сякаш нарисувана на лицето му. Беше малко по-набит от другия педал. Имаше превръзка на единия си пръст. На лявата ръка, струва ми се.

— Кога е било това?

— Преди около час. Всъщност беше истински късмет, че ги видях, защото тъкмо бях решил да подремна малко, когато чух стъпки.

— Колко време бяха тук?

— Отначало помислих, че си се върнал вкъщи, защото на стълбището стана тихо, но после чух шумове — може би десет минути след това? Така че отново погледнах през шпионката. Но ако си падаш по женчовци…

— Не.

Хенинг не се впуска в подробности. Гома сякаш приема лаконичното му отричане.

— Много ти благодаря за помощта — казва Хенинг.

Гома изсумтява, обръща се и тръгва към вратата.

— Между другото — казва той и хваща дръжката на бравата. — Един от тях носеше синьо кожено яке. С пламъци на гърба.

ЛМО. „Лошите момчета на огъня“.

„Трябва да са те“ — мисли си Хенинг. Кимва и отново благодари на Гома. Поглежда часовника. Минава един и петнадесет след полунощ, но на него изобщо не му се спи. Случили са се твърде много неща и мозъкът му жужи като кошер.

Гома тряска вратата. Звукът отеква в празния апартамент и Хенинг има неприятното чувство, че е попаднал във вакуум. Взима бърсалката за под и я поставя под дръжката на вратата. Ако някой се опита да влезе, ще го чуе. Бърсалката ще го забави и ще даде на Хенинг достатъчно време, за да избяга.

Открива въжето навито под леглото и го завързва около поставката на телевизора. Той тежи 40 килограма и заедно с десетките дивидита и самата поставка би трябвало да е достатъчен, за да издържи теглото му. Последния път, когато се е мерил, е тежал 71 килограма. Сега сигурно е още по-лек.

Хенинг сяда на дивана и зяпва тавана. Още не е светнал лампата. Не иска да разкрива, че се е прибрал вкъщи, в случай че някой наблюдава прозорците му от улицата.

Безкръвното лице на Стефан изниква пред очите му. „Господи, дано не започна да сънувам и него“ — моли се той. Какво може да накара едно седемнадесетгодишно момче да отнеме собствения си живот? Ако го е направил…

Мисълта го кара да подскочи. Ами ако не го е направил? Ако някой го е убил и сторил така, че да изглежда като самоубийство?

Не. Ами сценария? Всичко изглеждаше някак си… инсценирано. Сякаш някой искаше сценарият да бъде забелязан, за да допълни картината. „Трябва да е било самоубийство“ — опитва да се убеди Хенинг. Стефан сигурно е открил сценария и го е прочел. След това го е оставил на видно място, за да каже нещо на родителите си. Или по-вероятно на баща си. „Виж какво ме накара да направя. Надявам се, че си доволен.“

Да. Това трябва да се е случило. Но все пак…

Хенинг има навика да прави това. Да достига до някакво заключение по пътя на логиката, но въпреки това да чувства, че нещо не е както трябва. Сякаш има някаква кука на съмнението, забита в стомаха му, която от време на време го дръпва, карайки го да разбърка парчетата от пъзела и да ги подреди наново, правейки различна картина.

Не знае защо. Нищо не му подсказва, че греши, но острото безпокойство, което изпитва, го прави сигурен, че някои от парчетата в пъзела на Стефан просто не съвпадат. Може би още не е завършен.