Томас Енгер
Мнима смърт (55)

53

Тъй като носи каска, едва ли някой ще успее да го разпознае, особено, при положение че е спуснал визьора си. Освен това е дръпнал яката на якето си чак до брадичката.

Скутерът „Веспа“ веднага запалва и Хенинг се чувства като шестнадесетгодишен младеж, отиващ на тайна среща. Тръгва нагоре по „Стеенстрюпсгате“ и профучава покрай Художествената академия и колежа „Фус“. Хубавото нещо при скутерите е това, че могат да минават отвсякъде — ако някоя кола започне да го преследва, Хенинг винаги може да се качи на тротоара или да свърне в някоя тясна уличка.

Не му отнема много време да стигне площад „Александер Шелан“, където хора вечерят на открито, в шумната компания на красивите фонтани „Телтхюсбакен“. Пресича „Уеландсгате“ и вижда бездомниците и наркоманите, сгушили се пред кафене „Трапа“. Чувството отново да шофира, е приятно. Отдавна не го е правил.

Скутерът „Веспа“ е една от малкото вещи на баща му, които е запазил. Не може да твърди, че се грижи особено добре за него. Често го оставя на открито в задния двор, изложен на капризите на времето. Но скутерът винаги го изненадва с това, че запалва от първия път.

Хенинг паркира пред супермаркет „Рема 1000“ на „Бйерегордсгате“, окача каската на кормилото и се оглежда в двете посоки, преди да тръгне нагоре по улицата, вървейки по десния тротоар. Минава покрай номер 20. Ингве Фолдвик живее на номер 24-Б.

Спира пред червената врата на сградата на Фолдвик и поглежда звънците. На средния пише ФОЛДВИК. Натиска го и чака отговор. Докато чака, си мисли какви въпроси да му зададе и как да ги формулира. Започва да се чуди дали Ингве Фолдвик не е Харалд Гордер от сценария. В такъв случай играе важна роля в събитията, но още не знае каква. Точно по тази причина Хенинг иска да говори с него.

Отново натиска звънеца. „Може би не работи? — мисли си той. — Или просто не си е вкъщи?“. Натиска го отново, но скоро осъзнава, че си губи времето. Псува и натиска друг звънец, на който пише СТЕЕН, за да е сигурен, че звънците по принцип работят. Не след дълго чува пращене и глас, който казва:

— Да?

— Здравейте, аз съм от „Местер Грьон“. Имам доставка за Фолдвик, но те не отговарят. Бихте ли ми отворили?

Хенинг затваря очи, знаейки, че прави нещо много глупаво. Минават няколко секунди. След това чува бръмчене. Отваря вратата и влиза. Не знае защо, тъй като Ингве Фолдвик очевидно не си е вкъщи. „Просто ще поогледам наоколо — мисли си той. — Може и да надуша нещо.“ Спомня си думите на Ярле Хьогсет: „Използвай сетивата си, Хенинг. Използвай ги, за да добиеш впечатление за хората, които интервюираш.“

Хенинг се озовава в малък вътрешен двор. На земята още има листа, останали от минала есен, залепнали като упорити лепенки. Долавя странна липса на зеленина. В центъра се извисява непознато растение в саксия. На една стена е облегнат велосипед.

Има две врати. Едната е срещу него, а другата е малко вдясно. Първо пробва нея, защото е по-близо. Няма звънци, на които да пише ФОЛДВИК или СТЕЕН. Хенинг пробва другата врата, бързо намира двете имена и натиска звънеца, на който пише СТЕЕН. Без да има нужда отново да се представя, вратата избръмчава и той я отваря.

Стълбища. Това е първото впечатление, което добиваш относно това как живеят хората. Бебешка количка запречва врата, която сигурно води към мазето. Зад количката има счупен чадър. На стената е облегната стълба, опръскана с бяла и морскосиня боя. Пощенските кутии са зелени. Мирише на влага. Обзалага се, че обитателите постоянно се борят с плесента.

Чува как горе се отваря врата. Може би господин Стеен иска да се увери, че наистина е пуснал доставчик? „Проклятие — казва си Хенинг. — Какво да правя сега?“ Вратата се тряска. Той остава на място. Чува приближаващи стъпки. Женски обувки. Познава по звука. Може би трябва да се обърне и да си плюе на петите?

В същия миг се отваря втора врата. Хенинг потиска желанието да тръгне нагоре по стълбите, за да види кой е.

— О, здрасти — чува той. — Отивам до магазина, госпожо Стеен.

Хенинг долавя досада в гласа. Той звучи приятелски, но уморено.

— Здравей.

„Как да обясня присъствието си — чуди се той, — ако жената, слизаща по стълбите, попита кой съм?“

— Имаш ли нужда от нещо? — пита жената.

— Ще ми купиш ли брой на „Хер ог Но“? Чух, че днес има статия за Халвард Флатлан. Много го харесвам.

— Да, разбира се.

— Чакай да ти дам пари.

— Няма проблем, госпожо Стеен. Ще ми платите по-късно.

Гласовете отекват странно по стълбището.

— Много ти благодаря. Много мило от твоя страна.

Чук-чук-чук. Стъпките й звучат като пирони, които се забиват в ковчега на Хенинг. Той грабва стълбата, облегната на стената и тръгва нагоре. Жената слиза надолу към него. Хенинг държи стълбата пред себе си, забил поглед в земята. Вече са на същия етаж. Тя се приближава. Той вижда единствено краката й, качени на високи токчета. Хенинг промърморва едно „здравейте“ и продължава да се изкачва нагоре. Тя също го поздравява и парфюмът й го обгръща като мъгла — толкова е силен, че за миг дробовете му остават без въздух. Тя не спира и продължава надолу. Хенинг чува как отваря вратата и излиза. Вратата се затваря с трясък.

Хенинг си поема дълбоко дъх и се наслаждава на тишината. След това се обръща и бавно слиза по стълбите, стараейки се да стъпва безшумно. Надява се, че госпожа Стеен няма да го чуе. Стига партера и забелязва дървена табелка, на която с асиметричен детски почерк пише ФОЛДВИК. Табелката е закачена за една тъмносиня врата. Буквите са прогорени в дървото. Хенинг оставя стълбата на земята и чука. Два пъти. Все пак звънецът може да е развален.

Чака и се ослушва за стъпки, но не чува такива. Чука още два пъти. Не, няма никого вкъщи.

Хенинг решава, че е по-добре да тръгва, но точно тогава забелязва, че вратата не е затворена докрай. „Хмм — мисли си той. — Това е странно.“ Знае, че наоколо няма никого, но въпреки това поглежда през рамо, за да се увери. Внимателно побутва вратата. Тя се отваря. „Наистина ли ще направя това? — мисли си той. — Трябва да го направя. Трябва да вляза вътре и да огледам.“

Не. Защо трябва да го прави? Не може да измисли правдоподобна причина. Това ще бъде равносилно на влизане с взлом. И как ще обясни присъствието си в апартамента, ако някой го види? Като например хората, които живеят тук?

„Обърни се, Хенинг. Обърни се и си тръгни, преди да стане твърде късно.“

Но не може. Влиза вътре. Тъмно е. Единствената светлина идва от коридора. Не иска да оставя отпечатъци, така че не натиска ключа на лампата, който вижда вляво от себе си, зад входната врата. „Това е много лоша идея“ — казва си Хенинг.

Но не си тръгва. Не е сигурен какво точно търси. Може би се надява да открие нещо, което инкриминира Фолдвик? Неговия компютър? Но няма намерение да го докосва, освен ако не го завари включен, с инкриминиращите документи на монитора.

Намира се в коридор. Обувки, шкафче за тях, закачалка, окачени дрехи, гардероб и бушони. Димни детектори на тавана. „Имат димни детектори на тавана. Слава Богу.“ Хенинг спира. Зелените светлинки на детекторите го успокояват. Това е неговият личен знак, че всичко е наред.

Ухае на готвено. Лазаня може би. В дъното на коридора има врата, на която е закачено червено сърце от плат. Вратата отдясно води до кухнята. Хенинг вижда мръсна бяла готварска печка. На един от котлоните има тенджера, пълна със спагети.

На стените няма кутии, следователно не е инсталирана аларма против крадци. Хенинг продължава навътре. Минава под висока арка и се озовава в просторна всекидневна. Телевизор в ъгъла, малка трапезария. Столове с високи облегалки и меки, бродирани възглавници. По-навътре вижда голяма, квадратна масичка пред кафяв, износен диван. На масичката има три свещника с млечнобели свещи. Белите ленени завеси зад дивана са спуснати.

Спуснати? Не е ли твърде рано за това?

Тъмнокафяв плетен килим прикрива дълбока резка в паркета. Хенинг я забелязва, защото резката е толкова дълга, че продължава от двете страни на килима. На масата за хранене няма нищо. Може би наскоро е била почиствана?

Явно семейство Фолдвик са вечеряли спагети, преди да излязат. Сигурно са бързали, защото входната врата не е затворена както трябва. Има още една отворена врата. Тя води към голяма спалня. Вътре е тъмно. И там завесите са спуснати. До едната стена има дигитално пиано. Хенинг едва не се спъва в кабелите по пода. На пианото е отворен лаптоп с мишка. Има още една врата в стаята, от която струи приятна, топла светлина.

Баня. Хенинг влиза. Малка е. Бели плочки, душ-кабина в ъгъла. Мивката също е бяла. Тя е точно срещу нещо, а над нея има огледало. Огледалото е монтирано на вратичката на вграден в стената шкаф. По него има следи от паста за зъби — малки бели точици. Хенинг отваря шкафа. Четки за зъби, паста за зъби, конец за зъби, вода за уста, кремове за лице и няколко шишенца с хапчета, чиито етикети са обърнати навътре. Хенинг посяга и завърта едно от тях. На етикета пише „Вивал“, а под него е изписано името Ингвилд Фолдвик. Шишенцето е почти празно. Но не това привлича вниманието му. Навътре в шкафчето има бутилка афтършейв. И въпреки че етикетът е частично обелен, той прочита името на афтършейва — „Романс“.

Хенинг преглъща, спомняйки си разговора си с Турбьорн Скагестад пред палатката в парка „Екеберг“. Скагестад е влязъл в палатката и е усетил миризмата на афтършейва, който самият той ползва, за да привлича жени. Колко вероятно е да открие същата марка афтършейв в банята на Ингве Фолдвик?

„Аз съм един сравнително добре информиран човек — мисли си Хенинг, — но знанията ми са доста ограничени по отношение на козметичните средства като цяло и популярността на «Романс» в частност.“ Нима Ингве Фолдвик е убил любимата си студентка? Или пък афтършейвът е на сина му Стефан?

Хенинг затваря шкафчето и решава да си ходи. Спира в коридора, когато забелязва врата вляво от тоалетната. Парче хартия, на което с черни букви пише СТЕФАН, е закачено за вратата с карфица. Под него има лепенка на червен череп на черен фон. Хенинг се приближава до вратата. Тя също е открехната. Побутва я. И тогава го вижда.

Стефан.

Лежи под завивките с отворени очи.

Но те са отворени, защото е мъртъв.