Томас Енгер
Мнима смърт (54)

52

Краката го болят. През последните два дни е вървял доста. Много повече, отколкото обикновено. „Може би трябва да започна да ходя на работа с моята «Веспа» — мисли си Хенинг. — Няма да ми се налага да хващам такси, когато искам да стигна от едно място на друго.“

Изумен е от това колко бързо минава времето. Преди да се върне на работа, той е броил минутите. А сега има чувството, че времето лети.

Хенинг поглежда към часовника и се чуди как да прекара остатъка от вечерта. Вече е подремнал и няма смисъл отново да си ляга. По-добре да се захване с нещо продуктивно преди падането на нощта. Преди очите на Юнас отново да се впият в него.

Винаги мога да отида до „Делененга“ — мисли си той, но знае, че тази вечер няма да може да стои спокойно. Какво може да направи? Да влезе в бърлогата на лъва, като отиде на гости на Омар Рабиа Рашид? Или пък е време да се обади на повече от услужливия Ингве Фолдвик?

Хенинг се прозява и чува, че Гюнар Гома отново топурка нагоре-надолу по стълбите. Хенинг прекосява мръсния паркет и отваря входната врата. Гома е в подножието на стълбите и диша тежко. Още стъпки. „Звучи като слон“ — мисли си Хенинг. Гома бавно се катери нагоре по стълбите. Взима завоя и забелязва Хенинг.

— О, здравей — казва той задъхано и спира. Навежда се и слага ръце на коленете си, за да си почине.

— Здравей — отговаря Хенинг, опитвайки се да си спомни номера на бърза помощ. 110,112 или 113? Винаги ги бърка.

— Изплаши ме — казва Гома и издиша. Опитва се да си пусне мустаци.

— Извинявай, не съм искал — отвръща Хенинг и поглежда съседа си. Гома прави още няколко крачки към него. Гол до кръста, както винаги. Миризмата на вкиснала пот е силна, дори от разстояние. Носи обичайните си червени шорти.

— Чудех се нещо — започва Хенинг. Чака Гома да спре, но напразно.

— Продължавай да говориш — казва Гома, без да спира. — Чувам те. Тук акустиката е отлична. Ако изчукам някоя от приятелките си, ще ме чуят в целия квартал, ха-ха.

Хенинг не е сигурен как да формулира въпроса си, без да разкрие твърде много или да прозвучи твърде странно. Не му е лесно да се съсредоточи, когато един полугол седемдесет и пет годишен слон бавно се катери нагоре по стълбите.

Решава да говори по същество.

— Имаш шпионка на вратата си, нали?

Вече знае отговора, но въпреки това задава въпроса.

— Естествено, че имам, ха-ха.

Гома отново спира.

— Арне на третия етаж… ЗДРАСТИ, АРНЕ — изкрещява Гома, след което продължава: — Арне на третия етаж има много посетителки, които звънят на вратата му посред нощ. Понякога ги гледам през шпионката, ха-ха.

Арне? Арне Халдис?

— Защо питаш?

— Тази вечер няма да съм си вкъщи, но е възможно някой да позвъни на вратата ми. Чудех се, ако си у вас и чуеш някой, дали ще можеш да надникнеш през шпионката и да го разгледаш?

Хенинг затваря очи, докато чака отговора на Гома. Сигурно звучи като тийнейджър, който ще води момичето на мечтите си за първи път на кино. Гома несъмнено ще постави под съмнение здравия му разум.

— Защо, по дяволите? Ако не си вкъщи, този човек ще дойде някой друг път, нали така?

— Да, но не съм напълно сигурен, че искам да идва.

Тишина. Въпреки перфектната си акустика, стълбището е напълно тихо.

— Луда приятелка, а?

— Нещо такова.

— Няма проблем. Ще държа очите си отворени на четири.

Топур, топур.

— Благодаря ти.

„Иска ми се да интервюирам този старец — мисли си Хенинг. — Единственият въпрос е какво ще го питам, но това едва ли има някакво значение“. Хенинг подозира, че въпросното интервю ще бъде подложено на обстойна цензура от новинарския отдел. Въпреки това той излиза от апартамента си, сигурен в това, че стълбището ще бъде охранявано през остатъка от вечерта.

Има предчувствие, че нещо може да се случи.