Томас Енгер
Мнима смърт (51)

49

Бързо търсене в интернет му разкрива, че имената на родителите на Хенриете са Вебьорн и Линда, а по-големият й брат се казва Уле Петер. Хенинг проучва и Анете Скопум. Родителите й, Улф Видар и Фрьойдис, са над седемдесетте, така че Анете най-вероятно е била изненада за тях. Тя има три по-големи сестри — Кирстен (тридесет и осем), Силие (четиридесет и една) и Торил (четиридесет и четири). За броени минути Хенинг установява, че нито семейство Хагерюп, нито семейство Скопум са били вдъхновението за семейство Гордер от сценария.

Изоставя тази идея и влиза в публичния регистър на лицензи. Тук може да търси информация в три различни категории: 1. Фирма или поименен лицензиант. 2. Лицензи. 3. Заявления за междуокръжни пътища. Страницата е на министерството на транспорта, създадена с помощта на окръжния съвет в Хурделан, което обяснява сухия и скучен стил.

Хенинг кликва на втората категория, избира „Осло“ и „Таксиметрови лицензи“. След това набира номера — 2052. Натиска „Enter“. Отговорът изскача веднага. Гърлото му пресъхва.

Омар Рабиа Рашид.

Хенинг знае защо името му звучи познато. Омар Рабиа Рашид е мъжът, за когото работи Махмуд Мархони. Това не е съвпадение. Защо иначе таксито на Омар ще спре точно пред него? Защо иначе тези двама мъже ще го зяпат?

Според регистъра Омар има три таксита, които се движат на територията на Осло. Третото е оцветено в синьо и когато Хенинг кликва на него се зарежда страница със заглавие „Информация за лицензианта“. „Звучи ми като задънена улица“ — мисли си той, но е приятно изненадан, когато след няколко секунди цялата страница се изпълва с текст. Хенинг започва да чете и на устата му цъфва доволна усмивка. „Омар — мисли си той, — вече знам къде живееш.“

Хенинг решава да се прибере вкъщи. Просто не може да пренебрегне желанието да седне, да помисли малко и да реши какъв да бъде следващият му ход. Изчаква две свои колежки да станат и тръгва след тях. Излизат заедно от сградата. Черната порта е отворена. Хенинг оставя известно разстояние между себе си и жените, излиза на тротоара и оглежда улицата. Два големи камъка разделят „Уртегата“ на две половини, като правят невъзможно карането към „Грьонланд“.

Зад камъните са паркирани „Хонда“ и „Форд“. И двете коли са празни. Пред сградата на „Армията на спасението“ седи мъж, в чиито крака се е свил мърляв помияр. Ако мъжът изведнъж скочи и извади „Калашников“, Хенинг изобщо няма да се изненада. Заобиколен е от отворени пространства, а надолу по хълма тече река „Акер“. Всеки би могъл да стреля към него от прозореца на минаващ автомобил.

Не. Достатъчно. Трябва да спре да се оглежда за убийци. Ходи на работа едва от няколко дни, а вече успя да се убеди, че закоравели престъпници се опитват да го очистят. Достатъчно. „Не искам да живея така“ — казва си Хенинг.

Решава да се разходи, без да бърза, наслаждавайки се на следобедното слънце, пробило плътната облачна покривка, захлупила площад „Осло“. Наближава Грюнерльока, чувствайки се все по-спокоен и уравновесен. Влиза в апартамента си и решава да не обръща никакво внимание на димните детектори. Тъкмо се кани да влезе в кухнята, когато се заковава на място.

„Проклятие — мисли си той. — Няма как да не им обърна внимание.“