Томас Енгер
Мнима смърт (5)

3

Хенинг трябва да ползва лъскавата си нова карта не по-малко от три пъти, за да стигне от рецепцията до втория етаж. Въпреки че офисът е на старото си място, всичко останало е различно, дори килимът. Не е останал и помен от мястото, към което се е привързал преди почти две години. Има бели и сиви повърхности, кухненски бокс и шкафове, за които е сигурен, че са пълни с чисти чаши и купи. Плоските екрани са навсякъде — по бюрата и по стените.

Вдига глава към тавана. Четири димни детектора. Два пожарогасителя, може би повече. Добре. Или поне задоволително.

Стаята е просторна, с формата на буквата „L“. Всеки служител има малко пространство с бюро и стол, оградено с прегради от цветно стъкло. Има и малки индивидуални кабинки за провеждане на интервюта на тишина и спокойствие. Има тоалетни: мъжка, женска и за инвалиди, въпреки че той не вижда някой, който би могъл да използва последната. Предполага, че това е изискване, наложено отвън. И преди са имали кафеварка, но сега имат луксозна кафе-машина, на която й трябват двадесет и девет секунди, за да свари чаша страхотно черно кафе. Не четири чаши като старата.

Хенинг обожава кафето. Не си истински репортер, ако не обожаваш кафето.

Веднага разпознава тихия говор, идващ от екраните. Чужди телевизии, които съобщават една и съща новина, отново и отново. Всичко е „специална емисия“. В долната част на екрана тече поток от данни от стоковата борса. Колаж от телевизионни екрани показва какво съобщават NRK и TV2 на своите стари телетекст страници. Новинарските канали повтарят новината отново и отново. Там също има поток от новини, който тече в долната част на екрана — обобщения на събития в едно изречение. Чува познатото пращене на полицейското радио, сякаш R2D2 от „Междузвездни войни“ се опитва да се свърже с нас от някоя далечна галактика. Отнякъде звучи новинарския блок на радио „NRK News 24“.

Репортери със зачервени от недоспиване очи набират статии, телефони звънят, разискват се истории, правят се предложения. В един ъгъл до новинарския отдел, където всяка история се преценява, анализира, отхвърля, аплодира, обработва или безмилостно редактира, се извисява планина от вестници, стари и нови. Именно натам се насочват новопристигналите репортери, за да имат нещо за четене, докато отпиват от първото си кафе за деня.

Обичайният контролиран хаос. Но въпреки това всичко му изглежда чуждо. Професионалното усещане, което е добил след години упорита работа на улицата, на открито, разнищвайки криминални истории от местопрестъплението до моргата, е изчезнало напълно. Всичко това е в предишния му живот. В една отминала ера.

Отново се чувства като начинаещ репортер. Или по-скоро като актьор в пиеса, в която изпълнява ролята на жертвата — горкият човек, за когото всички трябва да се грижат и на когото всички трябва да помагат, за да се изправи обратно на краката си. И въпреки че още не е разговарял с никой друг, освен със Сьолви, интуицията му подсказва, че никой тук не вярва в неговото завръщане. Хенинг Юл никога няма да бъде същият.

Прави няколко колебливи стъпки и се оглежда с надеждата да разпознае някого. Лица и фрагменти от далечното минало, като епизод на „Това е твоят живот“. След това съзира Коре.

Коре Йелтланд гледа в негова посока над рамото на репортер в новинарския отдел. Коре е редакторът новинар в „Новините 123“. Той е нисък, кльощав мъж с вечно рошава коса и страст, която надминава всичко, което Хенинг някога е виждал. Коре е зайчето от рекламата на „Дюрасел“, със сто различни истории, въртящи се в главата му във всеки един момент и цял арсенал от възможни гледни точки за абсолютно всичко.

По тази причина е редактор на новините. Ако зависи от Коре, той би оглавявал всички отдели и би настоявал да поема и нощните дежурства. Страда от синдрома на Турет, което не е най-подходящото заболяване за човек, който се опитва да ръководи новинарски отдел и да има социален живот.

Но въпреки тиковете и различните други симптоми Коре успява. Хенинг не знае как, но Коре успява.

Той също го забелязва. Маха и вдига един пръст. Хенинг кимва и чака търпеливо, докато Коре инструктира репортера.

— Наблегни на това в увода. Това е нещото, което ще привлече внимание. На никой не му пука, че палатката е бяла или че е била купена от „Максбо“ миналия март. Ясно?

— В „Максбо“ не продават палатки.

— Както и да е. Знаеш какво имам предвид. И при първа възможност трябва да споменеш, че е била открита гола. Това е важно. Веднага извикваш еротичен образ в умовете на читателите. Възбуждаш ги.

Репортерът кима. Коре го плясва по рамото и се отправя към Хенинг с подскоци. Едва не се спъва в един кабел на пода, но продължава сякаш нищо не се е случило. Въпреки че вече е само на няколко метра, той изкрещява:

— Хенинг. Радвам се да те видя отново. Добре дошъл.

Коре подава ръка, но не чака Хенинг да подаде своята.

Просто грабва ръката му и я стиска. Хенинг усеща, че се е изчервил.

— Е… как я караш? Готов ли си за работа?

Хенинг се чуди дали утре да не дойде със слушалки, за да предпази слуха си.

— Ами тук съм, за начало.

— Супер. Фантастично. Имаме нужда от хора като теб. Хора, които знаят какво искат читателите и как да им го доставят. Страхотно. Секс и насилие, насилие и секс! Циците и задниците пълнят джобовете!

Коре се смее на глас. Лицето му потрепва, очите му примигват, но той продължава, сякаш нищо не се е случило. През годините е съчинил много подобни лозунги. Обожава лозунгите.

— Хмм. Реших да те сложа да седнеш тук, при останалите от отдела.

Коре взима Хенинг за ръката и го повежда към една червена полупрозрачна преграда. Отвъд нея бръмчат шест компютъра, по три от всяка страна на квадратното бюро. На една кръгла масичка зад нея е натрупана планина от вестници.

— Може би си забелязал всички промени в офиса, но дори не съм си помислял да пипам твоето работно място. Точно такова, каквото си го оставил. След това, което се случи, мислех, че ти… ами… ще искаш сам да решиш дали има нещо, което искаш да изхвърлиш.

— Да изхвърля?

— Да. Или подредиш. Или… нали знаеш.

Хенинг се оглежда.

— Къде са останалите?

— Кой?

— Останалите от отдела?

— Проклет да съм, ако зная. Мързеливи диванета. О, да, Хайди е тук. Хайди Шус. Трябва да е някъде тук. Сега ръководи международния отдел.

Хенинг усеща как гръдният му кош се свива. Хайди Шус.

Хайди е една от първите стажантки, които е наел от журналистическия факултет на университета преди около един милион години. Току-що дипломиралите се журналисти знаят сухата теория, но нямат представа какво прави един репортер наистина добър: личен чар и добри обноски. Ако си любопитен по природа и не се оставяш да те баламосват с глупости, ще стигнеш далече в тази професия. Но ако искаш да бъдеш един от най-добрите, трябва да бъдеш гадно копеле, да поемаш рискове, да имаш достатъчно целеустременост, да не се страхуваш от предизвикателства и никога да не се отказваш, ако си надушил интересна история.

Хайди Шус има всички тези неща. Още от първия ден, в който започва работа при тях. Освен това я гложди глад за истории, какъвто Хенинг никога не е виждал. Няма история, която да е твърде маловажна или твърде скандална за нея. Не след дълго Хайди си изгражда важни контакти в сферата, в която работи и натрупва полезен опит. Когато започва да осъзнава колко добра е всъщност, тя добавя щедро количество арогантност към щедрия грим, който си слага всяка сутрин.

Някои репортери имат аура, която сякаш съобщава на всички присъстващи: „Моята работа е най-важната в целия свят и аз я върша по-добре от всички останали.“ Хайди се възхищава от хората с остри лакти и не след дълго наостря и своите. Върши страшно много работа, дори докато още е стажантка. Изисква много от колегите си.

Когато Хайди се дипломира, Хенинг работи за „Нетависен“^[1]. Криминалният им репортер е, но освен това се занимава с обучението на нови репортери и стажанти — казва им как стоят нещата и ги насочва в правилната посока. Или, с други думи, ги превръща от товарни мулета в репортери, които нямат нужда от това някой да виси над рамото им, за да пишат отлични статии, привличащи потребителски трафик двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Той се наслаждава на тази част от работата си. „Нетависен“ е страхотна първа работа за един начинаещ журналист, въпреки че повечето от тях не осъзнават, че шофират болид от „Формула 1“ по улица, която става все по-задръстена от други автомобили. Всъщност повечето му подопечни не успяват да се адаптират към този начин на живот, към този начин на мислене и работа. И проблемът се крие в това, че веднага след като някой от тях се докаже като добър онлайн репортер, той или тя напуска. Добрите онлайн репортери рано или късно получават предложения за работа на друго, по-добро място, на пълен работен ден.

Хайди напуска след едва четири месеца. Получава предложение от „Дагбладет“, на което просто не може да откаже. Хенинг не я обвинява. Все пак е „Дагбладет“. Повече престиж. Повече пари. Хайди иска и двете, и то веднага. И ги получава.

„А сега ми е шеф — мисли си той. — По дяволите. Това ще свърши зле.“

— Радвам се, че пак те виждам на работа, Хенинг — продължава да го ласкае Коре.

— Ммм — отговаря Хенинг.

— Сутрешна планьорка след десет минути. Ще дойдеш, нали?

— Ммм — отговаря отново Хенинг.

— Чудесно. Чудесно. Трябва да тръгвам. Закъснявам за среща.

Коре се усмихва, вдига два палеца и хуква. По пътя си шляпва някого по рамото, след което изчезва зад завоя. Хенинг клати глава. След това сяда на стол, който скърца и се клатушка като лодка. До клавиатурата лежи нов червен бележник, все още неразпечатан. Четири химикалки. Предполага, че нито една от тях не пише. Купчина принтирани листа. Веднага се сеща, че ги принтира за една история, върху която работеше. Древен мобилен телефон, който заема твърде много място. Кутия с визитки. Неговите визитки.

Очите му се спират на снимка в рамка, сложена под ъгъл на бюрото. На нея има двама души — жена и момче.

Нора и Юнас.

Зяпва ги, без да ги вижда. Не се усмихвай. Моля те, не ми се усмихвай.

Всичко ще се оправи. Не се бой. Ще се погрижа за теб.

Посяга към снимката, взима я, но после отново я оставя на бюрото.

С лицето надолу.