Томас Енгер
Мнима смърт (47)

45

Хенинг вече не вижда мъжа от другата страна на улицата. Не е успял да го разгледа добре, но е забелязал, че е нисък и набит. Също и плешив. Забелязал е и че не е етнически норвежец, защото кожата му е твърде мургава. Носи шорти и бяла, разкопчана риза с къс ръкав, върху която има някаква щампа, но му е трудно да забележи всичко в краткия миг, през който погледите им се срещат. А сега мъжът го няма.

Хенинг набира номера на майка си, докато ходи. Телефонът звъни. Дълго време. Започва да се тревожи. Казва си, че тя върви сравнително бързо за възрастта си, с изключение на случаите, когато има пристъп на кашлица.

Оставя телефона да звъни. Може би му е сърдита и нарочно не вдига, за да го накара да се почувства виновен. Това обикновено действа. Действа и сега. „Господи, мамо — мисли си той. — Вдигни телефона, моля те.“

Пресича улицата при „Тьойенгате“. Забил е поглед в паважа, опитвайки се да изглежда незабележим. Усеща как сърцето под ризата му бие все по-бързо и по-бързо. „Господи, мамо“ — мисли си той и ускорява крачка. Краката му протестират, но той вече е решил да й отиде на гости. Щом не вдига телефона, значи трябва да побърза. Оглежда се, докато ходи, но около него цари хаос — хора, коли, таксита. Гледа ги, но не ги вижда. Има чувството, че някой го наблюдава, че някой върви след него. Замирисва му на нещо остро и пикантно. Минава покрай видеотека близо до входа на метростанция „Грьонланд“ и точно когато се кани да затвори, някой вдига. Но не казва нищо.

— Мамо? — прошепва той. Съмнява се, че гласът му се чува на фона на какофонията, която го заобикаля, но Хенинг чува дишането й, или по-точно опитите й да си поеме дъх.

Нищо лошо не се е случило. Той чува, че е бясна — без да казва каквото и да било. Това е странното при нея. Може да изнесе цяла лекция, без да произнесе нито една дума. Един поглед, една въздишка, едно изсумтяване или просто едно движение на главата може да е достатъчно. Кристине Юл разполага с цял арсенал от чувства и мнения, които завинаги ще си останат неизречени. Тя е досущ като Стрекен — героя от онзи детски сериал, чийто цвят се променя в зависимост от настроението му.

На него все му се случват лоши неща.

— Там ли си? — продължава Хенинг.

Изсумтяване.

Точно така.

— Как си, мамо? — пита той и веднага осъзнава колко безсмислен е въпросът му.

— Защо ми звъниш? — изсумтява тя.

— Просто исках да…

— Свърши ми млякото.

— Ъ…

— И цигарите.

Не знае защо я чака да му каже, че трябва да отиде до магазина за алкохол, защото никога не го прави. Просто оставя неизречения въпрос да виси във въздуха, като невидим мост между неговия телефон и нейния, сякаш тя очаква синът й да разбере, без да има нужда да му казва. И той разбира. Може би това е причината.

— Ок — казва той. — Скоро ще ти дойда на гости. Не знам дали ще успея днес, защото имам много работа, но ще е скоро. И още нещо, мамо. Не отваряй вратата на непознати хора. Ок?

— Защо ще отварям вратата? Никой не ми идва на гости.

— Но ако някой позвъни на вратата и не съм нито аз, нито Трине, не отваряй.

— И двамата имате ключове.

— Да, но ти…

— И ми трябва ново списание.

— Аз…

— И захар. Свърши ми захарта.

— Ок. Ще се видим скоро.

Затваря.