Томас Енгер
Мнима смърт (42)

40

Кафето обикновено върши работа, но не и когато е толкова напрегнат. Не и когато чака някого. Не и когато Анете закъснява толкова много.

Избрал е маса до прозореца в кафене „Годе“, откъдето може да държи под око движението по улицата и хората, вървящи по тротоара, който е само на една ръка разстояние. Друга причина да седне тук е това, че масата е съвсем близо до изхода. Ако нещо се случи.

Защо се бавиш толкова, Анете? Хенинг си мисли, че ако същото е във филм, Анете така и няма да се появи. Някой ще я пресрещне, да вземе това, което търси Хенинг и да направи така, че никога да не открият трупа й. Или пък изобщо няма да си правят труд да го скрият?

Хенинг клати глава, но подобни мисли са много примамливи, особено, при положение че Анете вече закъснява с повече от тридесет минути. Опитва да си представи какво може да се е случило. Може би някой неочаквано й е дошъл на гости или пък майка й се е обадила по телефона? Може би е трябвало да изчака пералнята да свърши или пък да дойде доставчикът на пица от „Пепес“, който закъснява с половин час?

Не. Малко вероятно в този час. Може би човек просто не може да разчита на нея? Има и такива хора, но Хенинг се съмнява, че Анете е сред тях. Всъщност според него тя е един от онези хора, които се опитват да направят нещо с живота си, да реализират амбициите си.

Може би не бива да си вади такива генерални заключения след само една среща, но Хенинг се гордее с умението си да анализира хората: кой е избухлив, кой е сантиментален, кой е истински и кой — фалшив, кой бие жена си, кой си пада по чашката, кой е мързелив и кой се опитва. Той е почти сигурен, че Анете се опитва, и то от много време. Именно по тази причина започва да се тревожи за нея.

Но след това вратата на кафене „Годе“ се отваря и Хенинг подскача от изненада, когато осъзнава, че е Анете. Тя изглежда много различно от последния път, когато я е видял — преди два дни. Страхът все още е там, в очите й, но сега е дори по-вглъбена в себе. Носи качулка. Не си е сложила грим, а дрехите й са мръсни и размъкнати. Върви леко приведено. Носи раница. Малка сива раница, цялата в лепенки.

Вижда го, оглежда помещението и се насочва към масата му. В девет от десет случая биха го напсували. Проклети журналисти, които не могат да оставят хората на мира и нямат срам. Чувал е тези неща и преди. И понякога хората са били прави, но не сега.

Анете спира пред масата. Не сяда. Гледа го, докато сваля раницата си. Съдейки по лепенките, Хенинг заключва, че е обиколила света. Вижда имена на екзотични градове от далечни страни. Асаб (Еритрерия), Нзерекоре (Гвинея), Ош (Киргизстан), Блантир (Малауи). Анете тръшва раницата на стола.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Няма да стоя дълго.

Тя вади купчина листа от раницата си, хвърля ги на масата пред него и затваря ципа. Слага раницата на гърба си, завърта се на пети и отпрашва.

— Анете, чакай.

Казва го по-силно, отколкото е възнамерявал. Хората ги зяпват. Анете спира и се завърта с лице към него. „Надявам се, че вижда молбата в очите ми — мисли си Хенинг. — Добросърдечността, искреността.“

— Моля те, изпий едно кафе с мен.

Анете не прави нищо. Просто стои и го гледа.

— Ок, не искаш кафе. Всъщност не те виня, защото тук кафето е ужасно. Едно лате? Чаша чай? Топъл шоколад?

Анете прави крачка към него.

— Много смешно.

Хенинг се чувства като дванадесетгодишен хлапак, когото са хванали, че преписва на контролно.

— Вече ти казах: нямам какво да ти кажа.

— Тогава защо ми даваш това? — пита Хенинг и сочи купчината хартия на масата. На заглавната страница пише:

„КАСТА ШАРИА

СЦЕНАРИЙ: ХЕНРИЕТЕ ХАГЕРЮП

РЕЖИСУРА: АНЕТЕ СКОПУМ“

Хенинг едва се удържа да не започне да го чете на мига.

— За да разбереш.

— Но…

— Моля те, не се опитвай да ме спреш.

— Но, Анете…

Тя отново му обръща гръб и тръгва към вратата. Хенинг понечва да стане и да тръгне след нея, но изведнъж осъзнава колко безсмислено е това. Вместо това се провиква след нея:

— От кого се боиш, Анете?

Тя натиска дръжката на вратата, без го погледне или да му отвърне. Просто си тръгва. Хенинг я вижда през прозореца. Върви сама, с раницата на гърба. Дали вътре няма и още нещо? Някаква дреха? Филм или книга?

Или може би електрошоков пистолет?

Мисълта се пръква в главата му сякаш от нищото. Хенинг решава да я опита на вкус, след като вече е там. Една доста интересна мисъл. Все пак кой познава сценария по-добре от Анете?

„Не — казва си той. — Ако Анете е имала нещо общо с убийството, защо ще ми дава да чета сценария? Защо ще ми помага да разбера?“ Хенинг отхвърля идеята. Глупава идея. „Трябва да прочета сценария и да видя дали в него има нещо важно.“

Трябва да има нещо.