Томас Енгер
Мнима смърт (4)

2

Когато будилникът го събужда, той се обръща с разочаровано сумтене и го изключва. Отваря очи. Преполовил е сън, който сега се изпарява от паметта му. Зората се е прокраднала в апартамента му. В съня му е имало жена. Не си спомня как е изглеждала, но знае, че е била Жената на мечтите му.

Псува, след което става и се оглежда. Очите му се спират на шишенцата с хапчета и кутийката кибрит, които го посрещат всяка сутрин. Въздъхва, стъпва на пода и си мисли, че днес е денят, в който ще го направи.

Прозява се и започва с най-лесната задача. Хапчетата имат вкус на тебешир. Както обикновено, той ги поглъща без вода, защото така е по-трудно. Напъхва ги в гърлото си с пръсти, преглъща и чака да потънат надолу в храносмилателния му тракт и да свършат работата, която според д-р Хелге е за негово собствено добро.

Удря шишенцето в нощното си шкафче с ненужно настървение, сякаш за да се разбуди. Грабва кутийката кибрит. Бавно я отваря и поглежда съдържанието й. Двадесет дървени войници от ада. Вади един и докосва сярата — червената шапчица от концентрирано зло. На кутийката пише Сигурни клечки.

Какъв оксиморон.

Притиска тънката клечка отстрани на кутийката, но точно преди да я плъзне, ръцете му се сковават. Съсредоточава се и мобилизира цялата сила, на която е способен, в ръцете и пръстите си, но малката дървена тресчица просто отказва да помръдне, отказва да се подчини и остава на място. Започва да се поти, гръдният му кош се свива, опитва се да си поеме дъх, но не може. Прави втори опит. Вади втори войник от ада и напада кутийката с него, но скоро осъзнава, че този път има още по-малко сили и волята му е още по-слаба, и затова се отказва да превърне мисълта в действие. Спомня си, че трябва да диша и сподавя писъка, надигнал се в гърлото му.

Твърде рано е, това обяснява всичко. Арне, който живее на горния етаж, може би още спи, въпреки навика си ден и нощ да рецитира поезията на Халдис Мурен Весос.

Хенинг въздъхва и внимателно връща кутийката кибрит на същото място на нощното шкафче. Нежно прокарва ръка пред косата си. Докосва лицето си на местата, където кожата е различна, по-мека, но не толкова гладка. „Белезите отвън са нищо в сравнение с белезите отвътре“ — мисли си той и става от леглото.

 

 

Спящият град. Точно тук иска да бъде, точно сега. В квартал Грюнерльока рано сутрин, преди градът да се е събудил, преди кафенетата да са се напълнили, преди мама и татко да са тръгнали на работа, а децата на училище и детска градина, и преди велосипедистите да са преминали на червено през всяко кръстовище от тук до Тофтесгате. Хората по улиците са малко, както и гълъбите.

Минава покрай фонтана на площад „Олаф Риес“ и слуша звука на водата. Добър е в слушането. Добър е и в разпознаването на звуци. Представя си, че няма друг звук, освен клокоченето на водата, и че това е денят, в който светът ще свърши. Ако се съсредоточи, може да чуе цигулки и виолончело, които си пригласят, но после заглъхват и на тяхно място чува литаври, които предупреждават за предстоящия апокалипсис.

Но днес няма време да се наслаждава на сутрешната музика. Защото отива на работа. Самата мисъл превръща краката му в желе. Не знае дали Хенинг Юл все още съществува, този Юл, който е получавал четири предложения за работа на година, който е карал немите да пеят и дните да започват по-рано само заради него — защото дебне плячката си и има нужда от светлина.

Знае кой е.

„Дали Халдис има стихове за човек като мен?“ — чуди се той. Най-вероятно.

Халдис има стихове за всякакви хора.

Спира, когато вижда жълтия тухлен колос на върха на Уртегата. Хората мислят, че огромното лого „Securitas“ на стената означава, че охранителната фирма заема цялата офис сграда, но там се помещават и няколко частни предприятия и държавни организации. Като например www.123nyheter. no, където работи Хенинг — интернет вестник, чиято реклама гласи: „Новини 1, 2, 3 — толкова е лесно!“

Не смята, че тази реклама е особено сполучлива — не че му пука. Отнесли са се добре с него. Дали са му време да се възстанови.

Триметрова ограда с черни метални шипове обгражда сградата. Портата е неделима част от оградата и сега бавно се отваря, за да пропусне ван „Лумис“. Той минава покрай малката, празна кабина на пазача и се опитва да отвори входната врата. Тя отказва. Той надниква през стъклената врата. Няма никого. Натиска стоманен бутон, над който има бял надпис „Рецепция“. Безцеремонен женски глас се обажда:

— Да?

— Здравейте — казва той и прочиства гърлото си. — Бихте ли ме пуснали, моля?

— С кого имате среща?

— Аз работя тук.

Няколко секунди мълчание.

— Да не сте забравили магнитната си карта?

Той се мръщи. Каква магнитна карта?

— Не, нямам такава.

— Всички имат магнитни карти.

— Не и аз.

Още мълчание. Той чака възобновяване на разговора, което така и не идва.

— Бихте ли ме пуснали, ако обичате?

Чува се остро жужене и той подскача стреснато. Вратата избръмчава. Непохватно я отваря, влиза и поглежда към тавана. Очите му бързо попадат на димния детектор. Изчаква, докато види зелената светлина.

Сивият под е нов. Оглежда се и осъзнава, че много неща са се променили. На пода има големи растения в още по-големи саксии, стените са боядисани в бяло и украсени с картини, които не разбира. Вижда, че вече имат стол — вляво, зад една стъклена врата. Рецепцията е от другата страна, също зад стъклена врата. Той я отваря и влиза. На тавана има димен детектор. Добре.

Червенокосата жена с конска опашка зад бюрото изглежда отчаяна. Набира нещо на клавиатурата си с неистова съсредоточеност. Светлината от монитора се отразява в навъсеното й лице. Лавиците зад нея са отрупани с книжа, листовки, пакети и колети. На стената е монтиран телевизионен екран, свързан с компютър. Заглавната страница на вестника привлича вниманието му със заглавието: „ЖЕНА ОТКРИТА МЪРТВА“. След това прочита подзаглавието:

„Жена открита мъртва в палатка в парка «Екеберг».

Полицията подозира убийство.“

Знае, че новинарският отдел още не е отразил историята, защото заглавието и подзаглавието съдържат еднаква информация. Освен това още не са изпратили репортери на мястото. Приложената към статията снимка е архивна — полицейска лента, която обгражда съвсем различно местопрестъпление.

Страхотно.

Хенинг изчаква рецепционистката да го забележи. Тя е твърде погълната от работата си. Той се придвижва по-близо и казва:

— Здравейте.

Тя най-накрая вдига глава. Първо го зяпва така, сякаш я е ударил. След това идва неминуемата реакция. Челюстта й увисва, а очите й се разширяват, докато оглеждат лицето му, изгорената плът, белезите. Те не са толкова големи, но все пак всички ги зяпват и ги гледат смущаващо дълго време.

— Изглежда имам нужда от магнитна карта — казва той с цялата учтивост, на която е способен при тези обстоятелства. Тя продължава да го зяпа, но после се принуждава да спука балона, в който е потърсила убежище. Започва да рови в някаква папка.

— Ъъъ… да. Ъъъ… как се казвате?

— Хенинг Юл.

Тя замръзва и отново вдига глава, този път по-бавно. Минава цяла вечност, преди да каже:

— О, това сте вие.

Той кимва смутено. Тя отваря чекмедже, рови в друга папка и вади пластмасов калъф, в който има магнитна карта.

— Трябва да ползвате временен пропуск. Отнема време да се направи нова карта и трябва да я регистрирате в кабината отвън, след което ще можете сам да отваряте вратата и… ами знаете. Кодът е 1221. Лесен е за помнене.

Подава му магнитната карта.

— И трябва да ви снимам.

Той я поглежда.

— Да ме снимате?

— Да. За магнитната карта. И за статиите ви във вестника. Да убием два заека с един куршум, нали така? Ха-ха.

Опитва усмивка, но устните й само потрепват.

— Карала съм курс по фотография — казва тя, сякаш за да изпревари възражението му. — Просто трябва да застанете неподвижно и аз още върша всичко останало.

В ръката й се появява фотоапарат. Тя го закрепя на един триножник. Хенинг не знае накъде да гледа, затова зяпва хоризонта.

— Идеално. Опитайте се да се усмихнете.

Да се усмихне. Не си спомня последния път, когато е правил това. Тя натиска копчето три пъти в бърза последователност.

— Страхотно. Аз съм Сьолви — казва тя и подава ръката си над бюрото. Той я взима. Мека, прекрасна кожа. Не си спомня последния път, когато е докосвал мека, прекрасна кожа. Тя стиска ръката му, прилагайки точно толкова натиск, колкото трябва. Той я поглежда и пуска ръката й.

Обръща се, чудейки се дали тя е забелязала усмивката, която почти е извила устните му.