Томас Енгер
Мнима смърт (38)

36

Районът около института се е променил през последните два дни. Няма ги камерите и фотоапаратите, а с тях са си отишли и преструващите се оплаквали. Олтарът за Хагерюп все още е тук, но свещите отдавна са изгаснали. Хенинг забелязва няколко картички, два букета с цветя и рози, които вече са увехнали. Но нито един студент със зачервени от плач очи, застанал пред снимката й. Неколцината младежи, които стоят отвън, разговарят помежду си весело и безгрижно. До входа на института стоят двама студенти, момче и момиче, и пушат.

„Може би е краят на семестъра — мисли си Хенинг. — Може би чакат да ги извикат за изпит? Или вече са ги пуснали във ваканция? Това ще направи случая още по-труден за разследване и разнищване.“

Усеща, че пушачите го зяпват, когато влиза в сградата. Рецепцията е вляво от входа и представлява голямо бюро с формата на полумесец, зад което седят двама. Те са се прегърнали и се целуват. Хенинг слага ръце на бюрото и прочиства гърлото си.

Двамата подскачат и поглеждат към него, преди да си разменят влюбен поглед, който сякаш казва: „Защо не си наемем стая в хотел?“.

„Ох, отново да съм на двадесет“ — мисли си Хенинг.

— Имам уговорена среща с Ингве Фолдвик — казва той. Младият мъж, който има плитки и гъста брада, посочва към стълбището.

— По стълбите до първия етаж, след това надясно и пак надясно и сте пред кабинета му.

Хенинг благодари на Плитките за помощта. Понечва да тръгне към стълбището, но изведнъж си спомня нещо.

— Случайно да знаете коя е Анете?

— Анете?

„Идиот такъв — упреква се Хенинг. — Сигурно има поне петдесет момичета с това име тук.“

— Знам само първото й име. Била е приятелка на Хенриете Хагерюп. Били са в същия курс.

— А, да, Анете. Анете Скопум.

— Днес виждал ли си я?

— Мисля, че не. Ти виждала ли си я? — пита Плитките, обръщайки се към приятелката си, която е погълната от телефона си. Момичето клати глава, без да отлепя очи от светещия дисплей.

— Съжалявам.

— Няма проблем — казва Хенинг и се насочва към стълбището.

Изведнъж е заобиколен от студенти. Едвам се провира между тях, изкачвайки стълбите. Сякаш се е върнал дванадесет или тринадесет години назад във времето. Спомня си годините, прекарани в „Блиндерн“ — студентски живот, с малко отговорности, купони, напрежение около изпитите, безсънни нощи, зачервени очи по време на лекции. Този живот му е харесвал. Харесвало му да бъде студент и да научава нови неща.

Лесно намира кабинета на Фолдвик. Чука на вратата. Никакъв отговор. Чука отново и поглежда часовника си. Остава една минута до десет часа. Чука трети път и натиска дръжката на вратата. Заключена е.

Оглежда се. Коридорът е пуст. Вижда много врати. Цял коридор с врати. На повечето има табели „Монтажна“ или „Стая за репетиции“. Забелязва плакат, залепен за стената. Постер на филм, който се казва „На Елизе“.

Чува звук на стъпки, изкачващи стълбите, и се обръща. Мъж върви право към него. Ингве Фолдвик изглежда точно като снимката си — косата му е разделена от същия път. Хенинг отново има чувството, че го познава отнякъде, но не може да си спомни откъде.

Прогонва тази мисъл и отива да го посрещне. Фолдвик протяга ръката си.

— Вие трябва да сте Хенинг Юл.

Хенинг кимва.

— Ингве Фолдвик. Приятно ми е да се запознаем.

Хенинг отново кимва. От време на време, когато се запознава с нови хора, той е поразен от начина, по който говорят, и от фразите, които използват. Например първо име и фамилия, последвани от „приятно ми е да се запознаем“. Нищо необичайно. Но какъв е смисълът да казваш, че ти е приятно да се запознаеш с някого, преди да си сигурен в това? Нима самото му съществуване кара Фолдвик да се чувства приятно?

Когато му е звъняла, Нора винаги е казвала: „Здрасти, Нора се обажда“. Всеки път се е дразнел, но никога не го е казал. Повече от очевидно е, че тя му се обажда, след като държи телефона и разговаря с нея.

„Фрази — мисли си Хенинг. — Използваме хиляди фрази, без да се замисляме какво означават те, колко са излишни и безсмислени.“ Разбира се, Хенинг се надява, че срещата му с Ингве Фолдвик ще бъде приятна, но не е дошъл, за да се забавлява.

— Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате — казва учтиво Фолдвик.

— Току–що дойдох — отговаря Хенинг и влиза след него в кабинета. Той е малък. Има огромен монитор на бюрото, два телевизора, монтирани на стената, два стола и няколко филмови постера. Лавиците са отрупани с енциклопедии и биографии, всички от които са за филми. Забелязва, че разменят влюбен поглед, който сякаш казва: „Защо не си наемем стая в хотел?“.

„Ох, отново да съм на двадесет“ — мисли си Хенинг.

— Имам уговорена среща с Ингве Фолдвик — казва той.

Младият мъж, който има плитки и гъста брада, посочва към стълбището.

— По стълбите до първия етаж, след това надясно и пак надясно и сте пред кабинета му.

Хенинг благодари на Плитките за помощта. Понечва да тръгне към стълбището, но изведнъж си спомня нещо.

— Случайно да знаете коя е Анете?

— Анете?

„Идиот такъв — упреква се Хенинг. — Сигурно има поне петдесет момичета с това име тук.“

— Знам само първото й име. Била е приятелка на Хенриете Хагерюп. Били са в същия курс.

— А, да, Анете. Анете Скопум.

— Днес виждал ли си я?

— Мисля, че не. Ти виждала ли си я? — пита Плитките, обръщайки се към приятелката си, която е погълната от телефона си. Момичето клати глава, без да отлепя очи от светещия дисплей.

— Съжалявам.

— Няма проблем — казва Хенинг и се насочва към стълбището.

Изведнъж е заобиколен от студенти. Едвам се провира между тях, изкачвайки стълбите. Сякаш се е върнал дванадесет или тринадесет години назад във времето. Спомня си годините, прекарани в „Блиндерн“ — студентски живот, с малко отговорности, купони, напрежение около изпитите, безсънни нощи, зачервени очи по време на лекции. Този живот му е харесвал. Харесвало му да бъде студент и да научава нови неща.

Лесно намира кабинета на Фолдвик. Чука на вратата. Никакъв отговор. Чука отново и поглежда часовника си. Остава една минута до десет часа. Чука трети път и натиска дръжката на вратата. Заключена е.

Оглежда се. Коридорът е пуст. Вижда много врати. Цял коридор с врати. На повечето има табели „Монтажна“ или „Стая за репетиции“. Забелязва плакат, залепен за стената. Постер на филм, който се казва „На Елизе“.

Чува звук на стъпки, изкачващи стълбите, и се обръща. Мъж върви право към него. Ингве Фолдвик изглежда точно като снимката си — косата му е разделена от същия път. Хенинг отново има чувството, че го познава отнякъде, но не може да си спомни от къде.

Прогонва тази мисъл и отива да го посрещне. Фолдвик протяга ръката си.

— Вие трябва да сте Хенинг Юл.

Хенинг кимва.

— Ингве Фолдвик. Приятно ми е да се запознаем.

Хенинг отново кимва. От време на време, когато се запознава с нови хора, той е поразен от начина, по който говорят, и от фразите, които използват. Например първо име и фамилия, последвани от „приятно ми е да се запознаем“. Нищо необичайно. Но какъв е смисълът да казваш, че ти е приятно да се запознаеш с някого, преди да си сигурен в това? Нима самото му съществуване кара Фолдвик да се чувства приятно?

Когато му е звъняла, Нора винаги е казвала: „Здрасти, Нора се обажда“. Всеки път се е дразнел, но никога не го е казал. Повече от очевидно е, че тя му се обажда, след като държи телефона и разговаря с нея.

„Фрази — мисли си Хенинг. — Използваме хиляди фрази, без да се замисляме какво означават те, колко са излишни и безсмислени.“ Разбира се, Хенинг се надява, че срещата му с Ингве Фолдвик ще бъде приятна, но не е дошъл, за да се забавлява.

— Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате — казва учтиво Фолдвик.

— Току-що дойдох — отговаря Хенинг и влиза след него в кабинета. Той е малък. Има огромен монитор на бюрото, два телевизора, монтирани на стената, два стола и няколко филмови постера. Лавиците са отрупани с енциклопедии и биографии, всички от които са за филми. Забелязва, че Фолдвик има сценария на „Криминале“^[1], издаден като книга. Той сяда и му посочва другия стол. След това посяга към прозореца и го отваря.

— Уф! Колко задушно е тук — възкликва той.

Хенинг поглежда през прозореца и вижда паркинга. Очите му попадат на кола, която чака да светне зелено на кръстовището между „Фреденсборгвайен“ и „Рустедсгатен“. Сребрист мерцедес. Сребристо такси мерцедес. Този път успява да прочете номера на колата, изписан на покрива: А-2052.

Решава да го провери при първа възможност.

— И така, как мога да ви помогна? — пита Фолдвик. Хенинг изважда диктофона си и го показва на Фолдвик, който кимва в съгласие.

— Хенриете Хагерюп — казва Хенинг.

— Да, така и предположих.

Фолдвик се усмихва. Явно все още му е приятно.

— Какво можете да ми кажете за нея?

Фолдвик въздъхва и затваря очи, ровейки в паметта си. Нещо го натъжава и той поклаща глава.

— Това е…

Отново клати глава. Хенинг мълчи.

— Хенриете бе невероятно талантлива. Беше много интелигентна и пишеше страхотно. Преподавал съм на много студенти, но наистина не си спомням някой с нейния потенциал и възможности.

— Какви възможности?

— Беше напълно безстрашна. Искаше да провокира хората и често го правеше, но тези провокации бяха смислени и целенасочени, нали разбирате?

Хенинг кимва.

— Другите ви студенти харесваха ли я?

— Хенриете? Да, разбира се. Беше много популярна.

— Общителна, енергична?

— О, да. Съмнявам се някога да е отказвала покана за купон.

— Каква е атмосферата в института?

— Добра. Много добра, струва ми се. Всички от курса на Хенриете се разбират много добре. Нашата преподавателска философия е да позволяваме всичко в творческия процес. Насърчаваме студентите да се отпускат, да изоставят задръжките си и да дават всичко от себе си. Ако се боиш от мнението на хората около себе си, няма как да постигнеш това. Това е алфата и омегата на творческия процес. Първото нещо, което трябва да направиш, е да преодолееш срамежливостта си.

Хенинг размишлява дали самият той да не кандидатства, но бързо прогонва тази мисъл и се връща към реалността.

— С други думи, не е имало завист?

— Мисля, че не. Въпреки че преподавателите не знаят всичко — отговаря Фолдвик и се смее.

Изведнъж той осъзнава значението на думите му.

— Мислите, че затова е била убита? — пита той. — От завист?

— В момента нямам представа.

„Звуча като ченге“ — мисли си Хенинг. Отново.

— Мислех, че вече са арестували приятеля й за убийството?

— Той е само заподозрян.

— Да, но кой друг би могъл да го е извършил?

Хенинг иска да отвърне: „Защо си мислите, че съм дошъл тук?“, но се отказва. Иска приятното чувство да остане възможно най-дълго. Но вече усеща, че Фолдвик става подозрителен.

— Не отричам, че може да има конфликти между студентите, но това е нещо нормално за творчески настроените хора, които имат различни идеи за един и същ проект.

— Може би някои от студентите ви са по-настойчиви в прокарването на идеите си от други?

— Не, не бих казал.

— Не бихте казали или не знаете?

— Не знам. И не съм сигурен, че бих ви казал, ако знаех.

Хенинг се усмихва вътрешно. Не е разтревожен от промяната в атмосферата на разговора им, настъпила през последните няколко минути.

— Разбрах, че продуцентска компания е купила правата на сценарий, който тя е написала.

— Да, това е вярно.

— Коя компания?

— Наричат се „Открийте Разликата Продъкшънс“. Добра компания. Сериозна.

Хенинг си записва името.

— Нормално ли е студенти да продават своите сценарии на сериозни продуцентски компании, преди да завършат?

— Случва се. Има много продуценти, които отчаяно търсят свежи, вълнуващи таланти. Но трябва да призная, че повечето подобни сценарии не са особено добри.

— Казвате, че някои от вашите студенти се опитват да учат занаята и едновременно с това да го практикуват?

— Точно така. Някои от тях дори смятат, че тук само си губят времето, вместо да са в истинския свят, да правят филми, да продуцират, да пишат.

— Значи говорим за хора с голямо самочувствие?

— Нещо нормално за повечето амбициозни хора. Странното е, че обикновено най-талантливите хора имат най-високо мнение за себе си.

Хенинг кимва. Няколко секунди двамата мълчат. Вниманието му е привлечено от вестникарска статия, сложена в рамка и окачена на стената. Статията е от „Дагсависен“. Има снимка на младо момче. „Сигурно е синът на Фолдвик“ — мисли си Хенинг. Същата уста, същия нос. Момчето изглежда на не повече от петнадесет-шестнадесет години. Заглавието на статията е „Шифърът на Леонардо за млади хора“. В статията се казва, че Стефан Фолдвик е спечелил състезание със своя сценарий.

— Виждам, че любовта към киното се предава по наследство — казва Хенинг и сочи към статията. Това е нещо, което често прави по време на интервюта — насочва темата на разговор към някакъв предмет, за предпочитане от личен характер, за да може по-бързо да опознае човека, когото интервюира. Трудно е да вземеш добро интервю, ако говориш единствено по същество. Възможно е, разбира се, но е много по-лесно, ако първо пробиеш защитната стена, която всеки човек изгражда около себе си. Трябва да откриеш нещо, което събеседникът може да обсъжда свободно и без задръжки, за предпочитане нещо, към което и ти изпитваш интерес. И винаги е добра идея да разкриеш информация от собствения си живот, за да превърнеш интервюто в приятен разговор. Събеседникът ти трябва да забрави, че го интервюират. Често се случва репортерът да научава най-важната информация от неща, казани спонтанно и непринудено.

Хенинг се надява, че точно това ще се случи с Фолдвик. Той поглежда към статията и се усмихва.

— Да, често се получава така. Стефан спечели състезанието, а бе само на шестнадесет.

— Уау.

— Да, талантливо момче.

— Като Хенриете Хагерюп?

Фолдвик се замисля.

— Не, талантът на Хенриете беше по-голям. Или поне така изглеждаше.

— Какво имате предвид?

Фолдвик го поглежда смутено.

— Ами… Стефан напоследък е занемарил писането си. Нали знаете. Тийнейджъри.

— Момичета, бира и студентски живот.

— Именно. В последно време се виждаме все по-рядко. Вие имате ли деца?

Въпросът сварва Хенинг неподготвен. Защото той има, но в същото време няма деца. Не е подготвил подходящ отговор, защото никога не е смятал, че ще му се наложи да го дава. Но в същото време винаги е знаел, че рано или късно някой ще му го зададе.

Отговаря по възможно най-лаконичния начин.

— Не.

Но нещо сякаш пронизва сърцето му, когато изговаря тази дума.

— Децата понякога са истинско тегло.

— Мм.

Погледът на Хенинг се спира на снимка 4×6 на бюрото на Фолдвик, също сложена в рамка. Снимката е на жена. Дълга, черна коса, леко прошарена. Не се усмихва. Предполага, че жената е прехвърлила четиридесетте. Съпругата на Фолдвик.

И точно тогава Хенинг си спомня откъде познава Ингве Фолдвик.

Съпругата му се казва Ингвилд. Хенинг си спомня всичко. Преди няколко години Ингвилд Фолдвик е била брутално изнасилена недалече от „Куба Бро“. Той знае това, защото е присъствал на процеса, отразявайки историята за вестника. Ингве Фолдвик е била в съдебната зала през цялото време и е изслушала всяка една ужасяваща подробност.

Хенинг си спомня Ингвилд Фолдвик на свидетелската скамейка. Спомня си как е треперила и колко е била уплашена от присъствието в залата на мъжа, който я е пребил и изнасилил. Тя дължи живота си на един смел и силен мъж, излязъл да разходи кучето си през онази нощ. Ингвилд е зверски обезобразена с нож. По цялото тяло. Изнасилвачът й е осъден на пет години. Ингвилд е осъдена да прекара остатъка от живота си с ужаса на преживяното. Хенинг знае, че раните й още не са зараснали. Може да си представи кошмарите. И най-вероятно писъците.

Той прибира спомена обратно в килера на мозъка си, доволен, че най-накрая е разбрал откъде познава Фолдвик.

— Какви сценарии пишеше Хенриете?

— Най-често за късометражни филми.

— На каква тема? Казахте, че е обичала да провокира.

— Хенриете успя да завърши два кратки филма, докато… докато учеше тук. Единият се казваше „Когато дяволът почука на вратата“ и в него ставаше дума за кръвосмешение. Другият се казваше „Снежанка“ — за момиче, пристрастено към кокаина. Интелигентни филми. Канеше се да прави трети.

— Този, който са щели да снимат в парка „Екеберг“?

— Да.

— Но защо сега? Не остава ли твърде малко време до лятната ваканция?

— Защото действието във филма се развива в началото на лятото. Всеки детайл трябва да е възможно най-автентичен. Това придава реализъм на филма.

— За какво става дума?

— В третия филм?

— Да.

— Не знам подробности, обсъждахме го само веднъж.

— Но какво си спомняте?

Фолдвик въздъхва.

— Струва ми се, че искаше да заснеме нещо за шериата.

Хенинг спира да диша.

— Шариата?

— Да.

Той прочиства гърлото си и опитва да организира десетките мисли, които избухват в мозъка му като фойерверки. Първият въпрос, който се избистря, е за посланието на Анете.

— Анете Скопум участваше ли в снимките на този филм?

Фолдвик кимва.

— Хенриете написа сценария, а Анете трябваше да режисира. Разбира се, сигурен съм, че Анете е имала свои идеи за сценария.

„Анете — мисли си Хенинг. — Трябва да те открия.“ Той вече е 100% сигурен, че филмът на Хенриете Хагерюп е свързан по някакъв начин с убийството.

— Знаете ли дали Анете все още е в института, или се е върнала вкъщи за лятната ваканция?

— Мисля, че още е тук. Вчера я видях. След два дни имам среща с нея, струва ми се, така че едва ли си е заминала.

— Случайно да имате телефонния й номер?

— Имам го, но не ми е разрешено да ви го дам. И не съм сигурен, че искам да тормозите студентите ми. Всички са много разстроени.

„Да, знам“ — мисли си Хенинг, но решава да не настоява.

— Имате ли копие от сценария на филма?

Фолдвик въздъхва.

— Както вече ви казах, двамата с Хенриете само го обсъдихме. Тя обеща да ми го изпрати по електронната поща, когато го завърши, но така и не го направи.

— Сега какво ще стане с филма?

— Още не сме решили. Има ли още нещо? Имам друга среща.

Фолдвик се изправя.

— Не, благодаря ви — отговаря Хенинг.